Елисавета Багряна

  •  

     

                                              ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

     

     

    В контекста на българската литература от 20-те години Елисавета Багряна е естетическо предизвикателство, а в цялостния развой на литературния процес - уникално поетическо явление.

    След катастрофичните видения на едно разрушително време, пресъздадно в  стиховете на Гео Милев, Фурнаджиев, Разцветников, Далчев, нейното поетическо светоусещане възвръща хармонията и целостта на света и на човека със себе си. Бидейки част от антисимволистичния бунт, нейната лирика, с характерната земност и матриалност на изображението, заменя образите на кървавите полета, черните забрадки и пеещите бесилки с жизнеутвърждаващото присъствие на “хлябът, медът и виното” на живота.

    Поезията й е едно подчертано женско присъствие като мисъл, образ и вълнение, което налага водещата идея за бунта в измеренията на порива към отстояване на специфичния емоционален потенциал на жената, копнежа по волност и движение и една радостна влюбеност в живота .

    Поетическият модел на Багряна осмисля човека в жизнен проект, където емоциите се живеят свободно, а чувствата са ценност. Нейният лирически човек е  земен, отворен към света с “петте от Бога дадени му сетива” и налага в българското литературно пространство нова индивидуалност със съзнание за женската си значимост. До този момент женските гласове в литературата ни звучат приглушено/Мара Белчева,Дора Габе/ и Багряна се появява в позията ни като амазонка, на “вихрен кон” и Жената заговаря сама , а не като обект на поетовото отношение, за затворния в нея свят от преживявания, надежди и желания. Заговарят чрез нея гласовете на общността и повелите на кръвта и в литратурта ни с “утринна прохлада” се открехват нови кръгове на човешката дятелност и чувственост. Волята за друг екзистенциален порядък поставя като водещ проблема за избора – разтварят се мрачните Далчеви “врати и прозорци” и в обезлюденото  пространство на Дома със “скитническа непокорна” стихийност нахлуват “разкошните палми на сънищата” и лудият бяг по “непостижимото”.

    В позията на Багряна с лекота е решен трагичният конфликт на символистичната позия между “блян и действителност”, защото тя мечтае и бленува за самия живот, усетен и изживян като “пищни тържества” и безброй прекрасни тайнства, като омагьосващо мигновение и праисторичска вечност . Така непосредствено се проткриват и свързват темата за любовта и свободата в творчеството й. Поетесата интерпретира свободата като ценност, която съграждащ вътре в себе си, като стремеж към непознатото и я обвързва с водещия мотив за Пътя. Пътуването се асоциира с движение, преодоляване на прегради и полет на духа. То е шанс за човека да обнови застиналото си съществуване, да напусне обезличното пространство на дома и да си дари нови начини за преживяване на света. При Багряна скиталчеството е съзнателен избор, който носи познание за добро и зло, за истини и заблуди.

    Пребиваването в покой и затвореност лиричската героиня преживява като “неизцерима рана”, като умиране, тъй като не може да рализира съкровено жадуваните желания на своята “огнено пламтяща младост” и “животрептящо сърце”/”Вик”/. Домът е с конотации на затвор и в стихотворението “Зов” –зад три врати заключена”,”клетка”,”ключалкит ръждясали”,”тъмни коридори”. Опозициите “вътре-вън”,” тъмнина –плам”,” дом-път” ясно градят параметрите на екзистенциален проект, където желаното съществуване е неразривно обвързано със знаците на свободата – “огрените простори” и “крила”.

    Изповяданият бунт срещу тесните рамки на битието и порива към волност и извисяване полагат нови смисли на съществуването, разкрити в поетическата изповед, носеща емблематичното заглавие “Кукувица”.

    Текстът е оформен като диалог, настояващ за съпричастие и разбиране,но неусетно чрез задвижването на митофолклорни и универсални символи,  интимният дискурс “аз и ти” е превърнат във внушения с общочовешка валидност. Още заглавието насочва към посланието на творбата – спор с утвърдените представи и порив към пътуване-полет. Хипотетичният събеседник, участник в разговора е белязан с неспокойствие”сякашобзсевесен” и неудовлетвореност – светът му е станал тесен, пилее времето си “залудо”,  не може да разбере. На неговото объркване е противопоставена ясно заявената позиция на лирическата героиня, подчертана с категоричността на глаголните конструкции “рекох и повторих”,”не видя ли, не разбра ли”, дай ми мене”, както и отрицателните наречия “неведнъж”,”няма нивга”. Спорът с традиционните представи е преосмислен като бунт срещу ограниченията и пряко се обвързва с мотива за пътуването. Азът заявява ново разбиране за живеенето с образите на песента /”другите да слушам без насита/ и сама да пея на припевки”/ и жаждата по неусвоени хоризонти /“Дай ми мене по света да скитам”/. Бунтът на виталната женска стихия срещу тесните рамки на битието, срещу предразсъдъците и условностите на социума е провокативно

    заявен :

    кой каквото иска да говори

    Две семантични вериги очертават света на нормата – “гнездо”,“край огнището” и ”рожби румени”, и света на пожеланото от героинята съществуване- “да скитам”,”да слушам” и ”да пея”.Но за разлика от отречения  битиен порядък /не помагат, недопридам, недогаснал огън/, пътят на преоткриването, на свободното пътуване през света и живота е с безкрайни възможности за обживяване – той е ненагледан, ненаслушван, ненаситен.

    Паралелно с подчертаната фолклорна образност се разгръщат и образите на древномитологическото – “билки и магии”,”прокобила”,”веда”, които се асоциират със свободния избор. Героинята чувства духовно родство с ведите /мен ме е родила сякаш веда/ по силата на порива към неусвоени пространства и съществуване извън регламента.

    Празничното същствуване сред “сборове, хора, задевки”, изборът на опияняващия необвързан живот има своята висока цена, която текстът е заявил още в заглавието си и се връща към нея във финалната поанта. Виталната енергия и ненаситена жизненост на предходните стихове са заменени от трагичните тонове на прозрението- не “ако”, а “кога умра сама в чужбина”.Самотата и липсата на пристан са изкуплението за живота стихия .

    Особеностите на женската чувствителност и томителният копнеж по волност и простори са в тематичната основа и на стихотворението “Стихии”. Още семантиката на заглавието отвежда асоциативно към внушения за първична устремност и неудържимост – множественото число, чрез което стихийността се умножава и придобива необозрими размери. Самото стихотворение изградено като въпрос-спор и вглеждане в себе си, своеобразно себеоткриване и самоназоваване.Диалогичността на текста, маркирана с настойчивите ретирочни въпроси и обръщения, смислово очертава отворността към Другия.