Елин Пелин

  •          В представата на българския читател Елин Пелин(1877 – 1949), чието истинско име е Димитър Иванов, се свързва преди всичко с определението, което му дава д-р Кръстев – „певец на селската неволя”. Наистина той пише за неволите на българския селянин, но творчеството му е далеч по-многопластово. То отразява най-вече кризата на човека, поставен на кръстопътя между две епохи – традиционната и модерната, и търсещ верния път. Затова и в Елин-Пелиновите текстове има сблъсък на противоречиви същности, наслагване на житейски скептицизъм и жизнелюбие. В своите  разкази и повести писателят търси смисъла на човешкото битие и ценностите, които го ръководят, ценности, които често се разпадат в хаоса на обществените промени.

    Елин – Пелиновото творчество етворчество на противоречивите тенденции в живота. От една страна, то разкрива нерадостната действителност, която отнема възможността на човека да живее истински, да мисли, да чувства, да се съпротивлява, действителност, която затваря човека в тесния свят на делника. Но от друга страна, това творчество очертава и оня силен порив към живота, който дава възможност на човека да надмогне делника и да заживее в пространството на празничното.

             С името на Елин Пелин е свързано налагането на един нов тип разказ в българската литература, чиито особености най-добре личат при съпоставка с разказа на Вазов.

    Първият момент, който Е. Пелин променя, засяга общата структура на повествованието. Елин-Пелиновият разказ е монолитен (докато Вазовият е фрагментарен), по-малък е по обем от Вазовия и се гради върху едносъбитийността. Случката, която е сюжетен център на текста, обикновено предава смисъла на цял един човешки живот. Тя е построена върху рязък драматичен прелом, разкриващ живота като драма.

    Втората промяна се свързва с характеристиките на разказвача. Ако Вазовият всевиждащ разказвач директно се намесва в повествованието, за да направлява читателското възприятие, то Елин-Пелиновият е много по-скрит, по-дискретен и намира друг механизъм да въздейства на читателя, без да се намесва пряко. Ролята на такъв механизъм играе пейзажът, който писателят насища с емоционалност,  изграждаща цялостната атмосфера на разказа.

    Третото равнище, което писателят променя, е тематиката на разказа. В края на XIXи началото на XX в. национално значимата проблематика, характерна за Вазовото творчество, вече не е актуална и Е. Пелин я заменя с интерпретация на вечните философски проблеми, които той пречупва през призмата на социално битовото.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

             Според д-р Кръстев Елин Пелин е „певец на селската неволя”, но във визията на писателя селото не е единствено страдание, мизерия, упадък. Той пресъздава и други негови черти, пресъздава онази съпротива срещу злото, благодарение на която селският труженик успява да постигне щастие (макар и за малко), успява да постигне радост (макар и сиромашка). Разказ с подобни внушения е „Ветрената мелница”.

    Заглавието отвежда към размисли за символните стойности на вятъра и мелницата. Вятърът (заедно с водата) още в старогръцката митология е една от стихиите, символи на злото, които природата изпраща като предупреждение. Така е и в Библията, където потопът е изпратен от Бог като наказание за греховете на хората.

             Но вятърът, освен че е символ на злото и хаоса, е образ и на порива към промяна, на на идеята за вечно движение, на идеята за безгрижно и волно съществуване (например пролетния вятър).

             Втората част от заглавието (мелницата) също е образ на промяната. Мелницата трансформира силата на вятъра в положителна енергия.

             Като цяло заглавието поставя очаквания, че „Ветрената мелница” ще е текст за промяната от зло към добро, от хаос към космос.Ако се отнесе към човешкото битие, заглавието загатва за многобразието на живота, сочи, че той не е само неволя и страдание, че в него има и моменти на радост и надежда, на красота.

    Текстовото начало визира образа на недовършения и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница, единствения спомен за сушата отпреди десет години. Конструкции като зъбато чудовище”, „убежище на тъмни духове”, „дяволски кръст”, „пушиняк”, „избелял от дъждове и пек скелет”, „озъбени стени”, с които е описано останалото от ветрената мелница, създават усещане за безнадеждност, усещане, което е прелюдия към картината на сушата, на смъртта и запустението, описана във встъпителната част от разказа: „Над селото и навред по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода”.

             В този момент повествованието включва в смисловата игра на текста и фолклорния мотив за ламята (халата), която заключва животворните извори и властва над хората и техните съдби: „Като че някоя триглава хала смучеше хладните и бистрите и струи (на селската речица), които почнаха немощно да се цедят от извора и жадно да се поглъщат от запалената земя”. Във фолклора халата се появява, заключва всички извори и иска като откуп срещу водата най-красивата девойка. Но според фолклорната традиция, щом има хала, има и юнак, който ще я победи и ще спаси девойката. Естествен завършек на фолклорната история е сватбата, която е ново начало, съграждане на нов дом свят, продължение на жизнения кръговрат чрез раждането на децата. В приказките силите на хаоса биват победени благодарение на юнака. Той именно подрежда света чрез своите съзидателни умения.