Експресивно битие на поетичните послания

  • НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ - „ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР”

    ЕКСПРЕСИВНО БИТИЕ НА ПОЕТИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ

     

    Характерна особеност за произведенията на септемврийската литература е липсата на художествена съзерцателност, статичност и покой. Образният свят е динамизиран, наситен с емоционално-асоциативни връзки между отделните фрагменти, на които се разпада след вътрешния апокалиптичен взрив човешкият духовен свят. Художествената мисъл остава далеч от познатата причинно-следствена проекция в развитието на сюжетното действие. Започва да се движи „серпентинно”, осъществява странни, на пръв поглед „алогични”, немотивирани връзки между конкретен исторически факт и универсално художествено обобщение. Между живота и смъртта застава символният образ. Той е художествен знак на депресията, експресивно противопоставила емоция и разум, минало и бъдеще. Настоящето сякаш не съществува. То е антихуманно, враждебно и отчуждено.

    Динамиката на образния свят е една от качествените характеристики и на Фурнаджиевата поезия. Това е поетичен свят, в който най-осезателно се чувства разрушената преграда между духовно и материално. Традиционната лирика се вглежда в реалността, а поезията на Фурнаджиев е сякаш „вътре” в самата реалност. Той не наблюдава, не съзерцава събитията, а ги подчинява на властния експресивен ритъм на своята поетична мисъл, която навлиза в драмата на света, за да открие накъсаната от болка, ранена душа на отделния човек. Индивидуалното в универсалната човешка драма е експресивният нюанс, който обвързва фрагмента с цялостния художествен образ в поезията на Фурнаджиев. Предметният свят е „погълнат” от емоционалния. Материалното е част от емоцията, неин художествен фрагмент. Живата и неживата материя губят своята обособеност. Окончателно се разкрепостява узаконената от логиката и опита установеност и неподвижност на материалния свят. Движението става единствено възможна форма за същностна изява на поетичните видения и послания. Динамиката и настъпателното движение на поетичното действие са най-същностният художествен белег на Фурнаджиевата лирика.

    Но особеният поетичен ритъм пулсира по различен начин в сравнение с лиричната експресия на Гео Милев. Движението не създава впечатление за фрагментарност, внезапни преходи, изненадваща смяна на гледната точка. При него липсва онази крайно раздвижена структурна форма, при която основната идея е само ос, около която се наслагват различните фрагменти от реалността. То може да бъде характеризирано не с фрагментарна разпокъсаност, а с цялостност и пластичност - като една могъща вълна, която преминава през цялата материя. Носител на динамиката при Фурнаджиев са не отделните, калейдоскопично размесени и изненадващо сменящи се късчета реалност, а изключително устойчиви, постоянни, обобщаващи елементи, издигнати като основни символи в отношенията между природата и човека. Неслучайно най-раздвиженият, същностен и одухотворен елемент в неговата поезия е земята.

    Земята е основният, централният символ в космогонията на Фурнаджиев, символ, който не трябва да се разбира опростено - той е многозначен и усложнен. Преди всичко земята е основата, върху която се изгражда виталното чувство на поета; изворът на силата и надеждата, чрез които той въпреки всичко надмогва мъката и отчаянието от кървавия погром; опората, която крепи неговия художествен мироглед. Земята като мега-образното пространство е същност и отправна точка към индивидуалното и особеното в поетиката на Фурнаджиев. Чрез образа на земята и в самото символно и реално пространство на родната земна шир се осъществява сблъсъкът между минало и бъдеще, между живота и смъртта. Появява се синхрон между ставащо и реално отминало. Двете времеви проекции - на минало и настояще - са показани в действие. Образуват едно пулсиращо „хомогенно” цяло. Създава се усещане за „едновременност” на битието. Сякаш човешкото съзнание, потресено от трагичния сблъсък между родни, живее едновременно в две реалности - на смъртта и на агонията. Затова и стихосбирката „Пролетен вятър” на Фурнаджиев внушава апокалиптичното усещане за обновление, за „пролет”, дошло от света на мъртвите и пронизало с митологичните стихии на вятъра „разглобеното” от болка човешко съзнание. Светът на родното се накъсва, разрушава, фрагментаризира. Всичко се движи, люлее в страшен хаос. Страшимировото „Хоро” „навързва” отделни фрагменти от накъсания разглобен свят, а „Пролетният вятър” на Фурнаджиев донася от света на мъртвите забравената езическа виталност и преклонение пред цялостния единен образ на човека и природата, на човека и родната земя.

    Чрез символния образ на земята Никола Фурнаджиев приобщава себе си към човешката драма, превърнала се в национална. Земята е пространство, в което болката и надеждата престават да бъдат приоритет само на субективното АЗ и се превръщат в изпънати, трептящи струни, резониращи с болките и надеждите на всички страдащи. Трагичните пространства на окървавена България населяват и душата на Фурнаджиев:

     

    Ах, разкрий свойта гръд и гори

    В вечността, и кънти моя родна земя, моя пръст,

    моя радост запалена.

    „Дъжд”

    Ах, гърмете, земи, мои тъмни и

    огнени тъпани, моя тъмна съдба, моя сватба и

    Весела смърт!

    „Сватба”

     

    Пространството на родното, поругано и окървавено, за Фурнаджиев е контрастно „затворено” между изповедите-обръщения: „моя родна земя”и „моя тъмна съдба”. Съдбовно е чувството за родова и национална принадлежност на поета към пространството на родното. То има земен - материален, но и духовен обем. И родната пръст, и „радостта запалена” принадлежат на поета. Те са негови и той е част от тях. Но символният мега-пространствен образ на земята в поезията на Фурнаджиев не затваря поетичното действие само в конкретно очертаната рамка на национално-родовото. Съгражда нова универсална вселена, в която понятието „земя” не е конкретизирано нито в материален, нито в духовен смисъл. Появяват се нови асоциативни послания:

    Конници идат и плаче земята родилката, сякаш че плаче и пее, и иде смъртта

     

    пей и умира просторното равно поле!

    „Конници”

     

    В поетиката на Фурнаджиев земята е изконен космогоничен център, в който се осъществява един висш синтез на противоположните начала в човешкото битие. Чрез посланията на тази нова образна вселена - земята, превърната в космически пулса-тор на нови енергии за живот, е изградено динамичното единство в стихосбирката „Пролетен вятър”.

    Динамичното ядро „земя” губи своята материална същност, надскача я, изпълва се със субективно съдържание, което пулсира като нов непознат източник на енергии в интимния свят на поета. Фурнаджиев изгражда своите поетични внушения, чужди на всякакво успокоение, пределно напрегнати и наситени с движение. Динамиката се постига на много равнища и в много аспекти - и то не само като се субективизира предметността, но и като се овеществяват абстрактни понятия: нощ, ужас, радост, екстаз, гибел.

    Намерил в лицето на земята общото, свързващото звено, Фурнаджиев непрекъснато лавира между конкретната образност и емоционалното състояние, между отделния жизнен факт и космичното обобщение, съчетавайки ги в динамично равновесие, в една непрекъснато движеща се и многостранно рефлектираща поетична материя. Но тази динамика има своите реални основания. Тя е израз на експресивния синтез между реални и художествени противоположности. Извисена до поетичен принцип, тя е единна и в отделните стихотворения, и в тяхната структура, и в цялостната композиция на стихосбирката. „Пролетен вятър” е построена върху две полюсни емоционални състояния, които дават възможност за динамични преходи и създават драматично напрежение помежду си.

    Първата творба от стихосбирката - „Конници” -е стихотворение въпрос, в което емоционалната атмосфера на събитията е предадена в нейната цялостност. Смъртта и естествената човешка жажда за живот се намират в органично единство. В триптиха „Съвест”, във „Вълци”, „Гибел”, „В нивята”, „В кръчмата” и „Бежанци” доминира мрачното чувство. На преден план излизат отчаянието, погромът и разрухата. „Пролетен вятър”, „Дъжд”, „Утро”, „Любов” се намират в очевиден контраст с тези стихотворения. Те са вдъхновена възхвала на живота, на движението, на надеждата. Стихосбирката е разделена на две контрастиращи помежду си части, в които реалността е емоционално обагрена и преосмислена по различен начин. В това разделение е противопоставянето на основни философски обобщени символи - добро и зло, мрак и светлина, битие и разруха. Тези две начала намират и своя драматичен сблъсък, и своето пълнокръвно единство, и своя общ символ в края на стихосбирката - в нейната кулминационна точка - поемата „Сватба”. В тази експресивна творба - финал на художествени внушения и послания - е динамичното сливане на противоположностите, тяхното обединение в ритъма, който търси синтезен образ във Фурнаджиевата космогонна експресия. А тя е многостранна, противоречива и отворена към бъдещето.