Експресивният художествен ритъм на бунта в поемата „Септември” на Гео Милев

  • Курсова работа

    по дисциплината

    Съвременна българска литература

    на тема:

    Експресивният художествен ритъм на бунта в поемата „Септември” на Гео Милев

     

    Гео Милев е удивително явление в българската литература. За него Антон Страшимиров казва,че е „от личностите, които се раждат веднъж на сто години”. По своята енциклопедична устроеност – поет, преводач, литературен и театрален критик – той прилича на Пенчо Славейков. Сам  немски възпитаник, приятел на големия белгийски поет Емил Верхарн, Гео Милев извървява сложен път на развитие. Двете списания, които издава – „Везни” и „Пламък” , - бележат два етапа в преориентацията на българската литература след войните. Гео Милев е вторият български литератор, който след Пенчо Славейков ревизира из основи българската художествена култура. Едва ли не сам, той успява да приобщи люшкащата се между символизма и откровеното патриотарство литература към авангардните търсения на европейския експресионизъм.

      Приобщаването към експресионизма при Гео Милев се изразява не само във възприемането на определени изобразителни и стилови похвати , но и на особения светоглед на експресионистите – усещането за разпадане на стария свят, неговата уродливост и изхабеност, неговата непригодност. Старите възприятия вече не могат да уловят вълненията на милиони хора, не могат да предадат зараждащия се в дълбините на масите гняв. Точно този мотив е в основата на двете недовършени поеми на Гео Милев „Ад” и „Ден на гнева” . В тях вече се усещат и влиянията, които поетът изпитва от новатора на руската поезия Владимир Маяковски, рязко и категорично скъсал със стария начин на писане и въвел новия задъхан, накъсан стих, с подчертано фрагментарен строеж и ударен ритъм. Стих, сякаш създаден да изрази динамиката на новото време, на бурното преобразуване на света и светогледа. Възприемайки стиха на Маяковски, Гео Милев открива своята истинска поетическа стихия, която проявява най-напред в двете си недовършени поеми. Техните основни мотиви са общите за цялата пролетарска и модерна поезия – светът наоколо е ад, но поетите трябва да обявят това на всеослушание, а унизените и оскърбените да концентрират


    своя гняв, който избухвайки, да поемете стария свят. В същото време обаче и двете поеми оставят чувството на известна абстрактност и декларативност на изказа. На тях все още им липсва връзката с житейската конкретност, която е характерна за експресионизма. Тази конкретност идва с трагедията на Септемврийското въстание. Чак тогава Гео Милев успява да напипа истинския начин да изрази витаещите идеи за обновление на света. Бунтовете от 1923 г. му дават конкретността на образа, с който да уплътни вече откритите в „Ад” и „Ден на гнева” универсални образи. Едва поемата „Септември” разкрива огромните възможности на експресионистичния поетически поглед към света, съчетан с порива към обновление на този свят.

          Експресионизмът е художествено течение в развитието на българската литература, отразило динамиката на бързо променящата се социална и духовна картина на десетилетие, носещо спомена за три войни. Следвоенна България през 20–те години на 20 в. намира най-адекватния си художествен образ в естетиката на експресионизма. Социалното напрежение има своя отзвук в изкуството. Експресията е израз ,въплъщение на самата действителност в противоречивия миг на следвоенното бунтовно „днес” и „сега” . Всичко е настояще: и социалната грозота, и конфронтацията с реалността, и болката – безкрайна и страшна, разтърсваща човешките сетива. Творецът не описва, не отразява вторично света и човека около себе си, а изразява самото време. Става същност, конфликтно ядро, пулс на бунтовното, противоречиво септемврийско „днес” на 1923 година.

          Поемата „Септември” на Гео Милев е именно този сгъстен експресивен израз на новия същностен пулс на времето от 20–те години на следвоенна България. Задъханият поетичен ритъм сякаш не догонва, а изпреварва събитията. Макар и писана след Септемврийския бунт, поетичната визия за апокалиптично разрушения и „взривен” свят създава усещане за настояще, което предстои да се изживее, а не само почувства. Внушенията са сетивно-


    зрими, а изживяванията – пароксични и твърде често на границата между разум и емоция. За миг сякаш възприятието проектира образ отвъд предела на експресивно сгъстената емоция, която предизвестява пулсиращия ритъм на предстоящ „взрив”. Неговия „тътен” усеща душата на поета.

    Поемата „Септември” се състои от дванадесет композиционни части. Следвайки логиката на новото експресионистично изкуство, Гео Милев вгражда в общата поетична структура своето „сегашно” , винаги ставащо „днес” , изживяване на бунта, на неговата драма и трагичен погром. Появява се особената геомилевска инсценировка на масов бунтовен акт, който се разиграва пред всеки, чието съзнание е провокирано от образните поетични послания на художествения текст. Но за да изрази и изиграе своята поетична трагедия за българския бунт, Гео Милев още в първата композиционна част изгражда символните образи на нощта и народа. Те имат нова експресионистична същност. В тях пулсира вътрешно ядро, събрало контрастния, противоречив лик на света. Кулминационният миг наближава. Гео Милев психологически мотивира необходимостта от бунт и съпротивление.

    Образът на нощта изразява сгъстената социална експресия на света и на обективната историческа действителност в страната през 1923 година, а експресивната синтетична обобщеност на категорията народ въплъщава художествено субективния носител на бунта, протеста и недоволството. И двата символни образа са изградени чрез мащабен синтез на фрагментарни структури, които релефно очертават историческото еволюционно развитие на епоха и човешко съзнание.

          Обект на бунта е българската социална и обществена действителност от 20 – те години на 20 в. Тя е художествено обобщена чрез експресивния символ на нощта. От друга страна е очертан субективният носител на реално историческо и поетично действие – народът. Образите на нощта и


    респективно на народа са изразители на типичните художествени категории обект и субект на поетичното действие, което има експресивна същност в поемата на Гео Милев.

          Народът трябва да „разкъса” мрака на потискащата социална „нощ” , да разруши старата „вкаменена” рамка на общество и време. Лавата на бунта, на стихийния протест се заражда дълбоко в потиснатите примитивни инстинкти на човека. В обременената му от болка и „тъмнина” душа е психоизворът, макар и неосъзнат, на „вековната злоба” , която има и исторически корени. Недоволството избликва импулсивно, но екстремална е силата на вътрешния гневен „порой” . Той руши, събаря прегради: „…напред/без ред” . Хората са понесени от историческата вълна на протеста и недоволството, водени от слепия инстинкт на вътрешно разразилата се „буря” . Хаотична е картината на отприщения гняв, който изравнява индивидуалностите. Превръща всички в неподвластни на разума участници в бунта, водени от инстинкта си за разрушение и разплата: