'Една Българка' на Иван Вазов

  • “ЕДНА БЪЛГАРКА”

    Иван Вазов

     

    Разказът “Една българка” е класически в жанра. Като тръгва от житейски конкретно, Иван Вазов постига художествени обобщения за епохата и за хората, които са живели в нея.

    Авторът открива прояви на типичното у българката. Изправена пред трудни изпитания за духа, Илийца опазва родовите, човешките и християнски ценности. Става духовна опора на най-смелите и дръзки бунтари срещу робството.

    Епиграфът “Аферим, бабо, машаллах” (Браво, бабо, бог да те богослови”)е:

    - дошъл от народна песен.

    - И той, и заглавието насочват към безсмъртните измерения на подвига, сътворен от баба Илийца.

    - Недвусмислено говори за авторовата позиция на възторг и възхищение от поведението и проявите на тази обикновена жена от народа.

    І-ви епизод: Първи епизод разкрива картината на робската действителност, той е експозицията в разказа.

     

    Конкретизацията на времето и мястото – гибелта на Ботев във Врачанския Балкан – създава впечатление за историческа достоверност, за правдивост и истинност. На фона на една от най-паметните дати в нашата история ще бъде разкрито поведението на българското население, а след това вниманието ще се насочи към поведението на турците

     

    Макар да започва с трагичния факт за разбиването на Ботевата чета, авторът извежда на преден план едно събитие от всекидневието. То разкрива тъмната страна от българската робска психика  - страх е прогонил мъжете от полето – те са “нащрек”, изпокрили са се малодушно по домовете си; страх за физическо оцеляване владее и жените. Поведението и на едните, и на другите издава безразличие към ставащите събития. Глаголът “нехаеха” е точно назоваване на безразличието. Свободолюбивият порив и саможертва горе, на върха, са противопоставени на унизителния страх и безропотно подинение долу, по нивите и селата. Акцентът пада върху разминаването между изключителността на историческото събитие и делничното затишие на селяните, тяхното бездушие и несъпричастие към съдбата на родината

     

    Ругатните, размаханият камшик определят реализма в робската картина. Силата на поробителя е в бича, в презрението към раята. За това говорят изразите “свини, гевурски!”, “хънзъри” “никоя кучка”, грубите заповеди (“Бягайте...Махайте се ...”), както и жестовете на заптиетата (“махна свирепо”, спусна да ги бие с камшика си”,”плесна с бича”) . Двете конни заптиета са само щрихирани, но в съзнанието трайно се запечатва образът на турския потисник – брутален и озлобен, защото раята е дръзнала да се вдигне срещу господарите и да се бори за свободата си

    Безропотното поведение на робините е унизително, но неизбежно. В действията им личи страх, безпомощност и примиреност на роба пред господаря. Отношението към тях е като към стадо. ( “ с писък се разбягаха”, “посърнали, хванаха да се връщат назад...”) Робските страдания и унижения са ги обезличили като човешки личности.

     

    От общата маса на изплашени и примирени жени се откроява тичащата откъм Челопек селянка.Преди портретното описание авторът представя героинята чрез репликата: “Аго, чекай, чекай, молим те!”. В нея има и почтителност и заповед. В кратко обрисуваната външност: около 60 годишна, висока, кокалеста – мъжка на вид” се открояват нейната твърдост и решителност, упоритост и непреклонност. Само с един художествен детайл е загатаната социалната й принадлежност.Скъсаното чердже, с което е увито детето, потвърждава представата за жената – тя е бедна и отрудена. Бърза, защото внучето й е болно (което разбираме от репликите й)

    Външният вид на баба Илийца я разкрива като обикновена жена, загрубяла от тежкия полски труд. Тя ярко контрастира на останалите лютибродчанки не толкова с портрета си, а преди всичко с поведението си. За разлика от безличните селянки, които уплашени и безмълвни покорно се връщат към нивята, Илийца с учудваща настойчивост и упоритост се стреми да премине реката. Героинята единствена намира смелост да забави тръгването, с риск да си навлече гнева на разярените заптиета.

     

    На грубата жестокост Илийца отговаря с настойчивост и стокойствие. Молбата си изрича с достойнство, призовава човешкото у Хасан ага. С думите “направи това добро” Вазов подема идеята за добротворството, която е в противовес на пасивността и покорството. Илийца следва християнската максима, да отвръща на злото с добро. Гласът й звучи умолително, но непоколебимо. Благодарение на житейската си опитност и на своята мъдрост, баба Илийца успява да докосне най-чувствителната струна в душата на Хасан ага – бащиното му чувство, като му обещава да се помоли за него и за децата му.Тя успява да трогне немилостивите, да събуди благородство в закоравелите им души. Така се разкрива нейната съобразителност и умението й да общува по човешки дори с поробителя. Фактът, че заптието склонява да помоне на една християнка да стигне до храма на своя бог, говори за нравствената победа на възрастната жена, която умее да прощава грубостта, да вярва в доброто.

    С появата си Илийца променя атмосферата на страха. Макар нея да наричат “магарица”, а внучето й – “червей”, все пак отношението не е като към другите жени. Хасан ага я отделя от всички останали. На фона на общото примирение и равнодушие рязко се откроява активното поведение на Илийца. Тя внася човечност в безчовечната и изпълнена с ужас обстановка на робското всекидневие. Българката доказва, че е личност.

     

    В първи епизод реката е като преграда. Преминаването й придобива символно значение – става знак за преход от едно състояние в друго. За Илийца е свързано със спасението на два живота, със себедоказване в това трудно време. Пейзажът е пестелив лиричен фон, съзвучен с преживяванията на героинята. Одухотворението и точните епитети придават яркост на картината: “ ..мътния искър, сега придошъл голям от дъждовете и къдравосребърен...слънцето което отиваше”. Реката е първото изпитание, което преодолява смелата челопеченка по пътя си към доброто.

    В тези дни на жестоко насилие, Вазовата героиня с достойнство отстоява решението си пред освирепелите турци, защото се води от силата на християнската си нравственост.

     

    ІІ-ри епизод: Завръзката в развитието на сюжета става във втори епизод. Писателят разказва за срещата на баба Илийца с бунтовника чрез ретроспекция. Така се изясняват причините за упоритата настойчивост и учудващото бързане на героинята. И първото, и последното изречение на епизода подчертават нейната невероятна физическа и духовна напрегнатост – “бързаше”. Целият кратък епизод утвърждава мотивите, които подтикват челопеченката към действеност и целеустременост в противовес на робската пасивност и инертност.

     

    Най напред е разкрито личното страдание на героинята. Детайлите “полуживо”, “сираче”, “болно” очертават нещастието на Илийца. Нейната отговорност за живота на детето е голяма, защото тя единствена се грижи за него. Внучето й е на границата между живота и смъртта, затова жената е така борбена и всеотдайна. Тя тръгва към манастира, като пренебрегва опасностите на това размирно и смутно време. Всичките й опити да спаси болното дете разкриват, че тя не се примирява лесно, не скръства ръце пред злото. Като дълбоко вярваща християнка сега се устремява към светата обител с твърдо упование в лечебната сила на молитвата. Опитала всички възможни лекове за болното дете,  Илийца се уповава на последната единствена надежда- в света Богородица.

    Не е случайно съвпадението, че манастирът носи името на светата майка. Така авторът насочва вниманието към майчиния дълг на героинята и разкрива силата на вярата и милосърдието. Но старата жена има и друго притеснение.

     

    Чрез предлога “но Вазов въвежда темата за бунтовника – “момък в чудати дрехи”. Естествена е упрахата на Илийца в такъв момент. Вазов не представя героинята си като свърхсмела (“пошушна си Илийца уплашено”), но нейната уплаха е коренно различна от всеобщия страх, обхванал по-голямата част от българското население