Драматизмът в реалистичната лирика на Пейо Яворов

  •  

     

    Курсова работа

    Tема :

      Драматизмът в реалистичната лирика на Пейо Яворов

    П.К.Яворов е личност с изострена емоционалност и душевна чувствителност ,с богато въображение и склонност към психологическо самовглъбяване.Той е първият наш поет , който превръща философската проблематика в собствено преживяване.За Яворов истина и скръб са синоними и определят пределния драматизъм  на чувството ,както и острото напрежение в поетическия монолог.Борбата между реалност и идеал, между материя и дух ,борбата със света и съдбата определят тревожната атмоофера в неговия стих.Чувството за скръб е като естествен резултат от трагичната среща на поета със света ,на личността с обществената действителност и с драмата на човешкото битие.

    Поетическият свят на Пейо Яворов е сложен и загадъчен.Неговият талант се изявява в богати и сложни художествени превъплъщения – необикновени по дълбочина и драматизъм,те разкриват духовния свят на една личност,неспокойна,търсеща,жадна за красота.В българската литература името на Яворов се нарежда до имената на най-забележителните представители на нашата литература.Много от произведенията му са свързани с дълбоки вътрешни терзания,също с мотива за трагичната самота на лирическия персонаж.Яворов извършва вникване в сложния вътрешен свят на човека.Той третира като трагедия затварянето на човека в собствения му мир,твърде много разглежда проблема за самотата и за преодоляване на тази самота.Страданието ,което е постоянна тема в поезията на Яворов не е само негово страдание ,защото „не може да има толкова голямо лично страдание”(Гео Милев).Толкова голяма лична скръб според него не може да има,тя е „наследена скръб”,а поезията на Яворов сякаш е подобрила „колективната българска душа с всичката й скръб и всичките й горести в миналото.”

    Първите стъпки на Яворов като поет са свързани с неговата съпричасност към живота на народа.Като разделя творчеството му на два периода,литературната критика определя различните прояви и измерения на отразеното в него на отразеното в него страдание.В началото,както повечето творци от края на 19 век Яворов е приобщен към социално-обществените проблеми и в духа на тази традиция ги поставя в творчеството си.Стихотвотения като “Май”,”Край огнището”,”На нивата”,”Градушка” са изпълнени с един мощен социален трагизъм.Това не е просто съчуствие към страдащите,защото душата на поета побира трагедията на всички тях.Това е едно трагично преживяване ,защото поетът знае много повече за тази трагедия,от колкото нейните носители.

    Светът на селянина в стихотворението „На нивата” и в поемата „Градушка” е прост и ясен,определен от конкретни понятия и нравствени стойности.Лирическият герой на тези творби е обикновеният човек,селянинът,който живее в страдания,обреченост и безизходица.Но

     

    докато в „На нивата” страданието е изцяло предопределено от външни фактори,те в „Градушка” са потърсени в по-дълбинните им корени, свързани с библейското разбиране за изначалната греховност на човека с изкуплението и възмездието.Страданието еначин за изкупление на греховността и Яворов търси дълбоката същност на страданието и различните проявления на злото,носещо мъка на хората.

    Стихотворението „На нивата” е изградено  чрез речта на лирическия герой.Изказът тече във второ лице единствено число,но стихотворението не е диалогично обърнато,а звучи така,сякаш героят говори сам на себе си за безкрайно повтарящи се неща.Винаги едно и също тежко и неблагодарно селско битие се завърта пред очите на читателя за един ден,описан като представителен фрагмент от непроменимата тягосна вечност.Личните изречения се използват за да представят нещата по принцип,в тяхната обичайност.Този смисъл се моделира и от конкретни наречия : „весден”,”все”,който в съзнанието на лирическия аз проточват тази монотонност „до гроба” (весден ори,ори,ори...”, „до гроба слънце те гори и все ори,ори,ори”).Повтаряемостта като композиционен похват има функцията да внушава.Картините на селското всекидневие са отделени една от друга чрез рефренни двустишия,представляващи личните реплики на героя на фона на едно по-скоро безлично,описателно изложение.

     

    „ Като няма прокопсия ,

                                плюл съм в тая орисия”

     

    С тези думи се въвежда всяка картина,за да бъде завършена от другара повтаряща се реплика на героя:          

                                    „ Дий.....

                                Дий , воле дий ! ”

     

    Която при последната рязко скъсена строфа се преобразява в :