Дяволът и богът в поезията на Яворов

  •  

    ДЯВОЛЪТ И БОГЪТ В ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ

     

    След Освобождението, в края на миналия век, българското общество все още зачита старите възрожденски идеали, но постепенно те започват да губят функцията си. Доминиращият до тогава в България национален и социален патос отстъпва място пред индивидуалистичния. Като най-мощна и характерна за 90-те години тенденция се очертава отделянето на личността от колектива, самосъзнанието на индивида, издигането на отделния човешки живот като самоценност. Важна роля, при прехода от предосвобожденски реализъм към модернизъм, заема първият литературен кръг в България - кръгът “Мисъл”. Наред с идеолозите му - д-р Кр. Кръстев и П. П. Славейков, се нарежда и начинаещият телеграфист и талантлив поет от Чирпан - Пейо Яворов.

    Като водеща личност в българската поезия от началото на века, творец с изключителна сила на художествената изява, Яворов оказва повратно влияние върху развитието на българската литература през ХХ век. Той е както продължител на социалните течения в нея, така и основоположник на новото и непознатото - символизма (независимо от това дали литературните критици виждат в лицето на малката поема “Нощ” от Яворов началото на българския символизъм, или това начало, според тях, е отбелязано в творбата на Теодор Траянов - Regina mortua”).

    Когато се говори за Пейо Яворов или за творчеството му, не може да не се спомене за неговите два периода - социален и асоциален. Това определя и мисленето на произведенията му и на него самия като диалогични. В тази цялостна концепция напълно се вписва неговата любовна лирика, в която се преплитат образите на Бога и Дявола. Серафичната му поезия към Мина - “Две хубави очи”, “Благовещение”, “Пръстен с опал”, “Обичам те”, изчистени от всякакви чувствени моменти, се различават от плътското влечение към другата жена в живота му - Лора Каравелова и творбата, посветена на нея - “Стон”. В “Стон” светлата ангелска любов - пречистване от цикъла ”Благовещение”, е превърната в трагичен порив на изгарящата душа.

    Усещането за невъзможността да се докосне истинската любов витае и в стихотворението “Сенки”. Чрез среднощно и прозаично вдъхновение Яворов вижда мъжа и жената в копнежа си един към друг като “сенки”, напразно устремени една  към друга...

     

     

     

    Отново усещането за любов, но вече интерпретирано по нов начин струи от “Царици на нощта”. Върху митологичен исторически материал поетът изгражда картините на една чувстввено-вакхална любов, пак противоположна  със своя плътско чувствен демонизъм на лирическия му роман, започнал с “Благовещение”. Борба на Бога и Дявола.

    Яворов живее с тази вътрешна борба, опитва се да надмогне себе си в един свят, който му е чужд, свят на неразбиране и отхвърляне. И единственият лъч на надежда и просветление остава красивото му любовно чувство към Мина. Тя се превръща в единствено вдъхновение и порив към творчество, а кореспонденцията с нея му позволява да се потопи в един измислен свят на мечти, където да избяга от всичко заобикалащо го. И самата любов между двамата е ннякъде високо “при облаците”. За нея Яворов говори както се говори за нещо не от този свят, за нещо отвън. Такава е в стиховете му, такава е в писмата му.

    В отговор на запитване на Мина в едно от нейните писма “къде  е щастието на жената”, поетът отговаря:

    “Ами че погледни, моя радост, погледни работата ми от две години насам. Ако не беше ти, щеше ли да съществува тя в тоя вид, който има? и ако тя съдържа нещо ценно в себе си, не дължа ли всичко на тебе? Без да го съзнаваш сама, ти не си ли упражнила върху мене всесилно влияние?”   (7 януари 1908 г.)

    За Яворов Мина е това, което е в творбите му, изгубила земните си очертания, явяваща се понякога като безплътно видение, изпълнено с ангелска нежност и смирение. Именно като такъв е зададен обектът на въжделението на лирическия Аз в определяното като най-серафично Яворово стихотворение “Две хубави очи”.  Включено в стихосбирката “Безсъници”, то става част от своеобразен дневник, единен в своята противоречивост. Доколкото за дневника се мисли като за силно откровение. Това донякъде определя близостта на читателя с “аз”-а и с художествената ситуация, допуска го до най-интимните кътчета в душата на героя. Напълно в съответствие с казаното действат първите два стиха на произведението:

    Две хубави очи. Душата на дете

    в две хубави очи; - музика - лъчи.

    Но едновременно с почти моменталното сродяване на възприемателя с художествения свят се осъществява и едно противоположно действие - избледняване и изчезване на този свят; остават да говорят и светят единствено две хубави очи.

     

     

     

    Забързаността на встъпването се възспира и пречупва от силна редундантност  и повторителност (“две хубави очи”, в две хубави очи). Именно в тази посока е насочено на пръв поглед ненужното определение за очите “две”. В практическия живот очите включват в себе си и своята числова определеност, но в случая с подчертаването на този факт се постига пресематизация на думите, която е в посока на обособяване на любимата от останалия свят, съсредоточаване на творбата върху нея.

    След това нежно встъпление, непосредствево след двойното наблягане върху одухотвореността на красотата (“музика - лъчи) идва, отново удвоено, отрицанието на любовния зов. “Не искат и не обещават те...” този стих носи в себе и знаковете на две състояния, които най-общо могат да бъдатт зададени като “преди” и “след”: предварителната молба, отхвърлянето ù и положението след отрицанието.. Като доказателство за това могат да бъдат разгледани и следващите стихове:

    Душата ми се моли,

    дете,

    душата ми се моли.

    В творбата, изградена изцяло върху раздвоението между вярата и неверирето, детето и греха, лъчите и срама, искането и обещанието, доминират две основни чувства - съзерцателното примирение пред непостижимостта на детската невинност и чувството на безпокойство и напрегнатост. И докато в първата част на стихотворението последното е потиснато и спотаено, то във втората прозвучава с цялата си сила:

     

    Страсти и неволи

    ще хвърлят утре върху тях