Джовани Бокачо - план-урок за 10 клас на 'Декамерон'

  • Джовани Бокачо 16 юни 1313 г - 21 декември 1375 г.

    1. Живот

    Предполага се, че е роден в имението на баща си в Черталдо и израства във Флоренция. Бокачо е незаконен син на флорентинския търговец Бокачино ди Келино. Бащата на Бокачо бил студен и вероломен човек. Той имал връзка с обедняла френска благородничка, от която му се ражда син. Но заради нежеланието му да се ожени за нея, тя скоро умира, а той взима детето със себе си във Флоренция.

    Баща му бил груб материалист, който не се интересува от хуманитарните науки. Той искал да тласне сина по друг житейски път, който няма нищо общо с поезията и древните ръкописи. Но въпреки всичко от Бокачо не станало търговец. Бокачо на едно място казва: „Поезията не донася богатства, но тя открива пътя към небето; търговията води към печалби чрез измама.“

    Прекарва юношество си в Неапол, в двора на крал Робер д’Анжу, където културата и насладите са били издигнати в култ. Тамк господствала блестяща епикурейска култура. Около краля се е събирала блестяща плеяда от учени, поети и философи. Там Бокачо получава своето образование и среща първата си любов –придворната дама Мария д‘Акуино, незаконна дъщеря на краля от френска аристократка.

    През 1340 г. баща му го извиква във Флоренция. Срещата между бащата и сина не е много приятна. Бокачо записва в своя дневник: „Ужасният вид на този старец, груб и користолюбив, с всеки изминат ден все повече ме плаши и угнетява.“ По време на чумната епидемия през 1343 г, жертва, на която става баща му, Бокачо е във Флоренция.

    Бокачо между другото се е занимавал и с дипломатическа дейност, но не е бил политик по призвание. Бокачо е повече епикурейска натура, отколкото човек на чистите политически страсти.

    Към края на живота си Бокачо е гледал на „Декамерон“ като някакъв срамен спомен от младостта. Той не е искал потомството да го разглежда като „мръсен човек“ и „стар кръвосмесител“. В едно писмо до свой приятел пише: „… да не се дава „Декамерон“ на жени, защото, слушайки тия новели, те ще ме приемат за мръсен сводник.“

    През 1361 г. Бокачо се установява в наследственото имение в Черталдо. Година по-късно при него идва един картезиански монах и му предсказва близка смърт. Бокачо едва не изгаря своите съчинения под напора на вътрешен кризис. На петдесетгодишна възраст той преживява морално-психологически срив, заради струпали се редица неблагополучия (смъртта на дъщеричката му Виоланте, тежки болести и настъпваща бедност). Затова през последното десетилетие на живота си Бокачо се посвещава изцяло на светска ученост и става монах. На 21 декември 1375г. умира в дома си на 62-годишна възраст и е погребан в околностите на Черталдо.

    2. Творчески път

    Бокачо е представител на Ранния италиански ренесанс, застъпва плебейско – демократическата му линия. Той полага основите на европейската художествена проза. Дълги години се занимава с научна дейност, прави преводи от гръцки и латински, коментари на античната митология и на Дантевата Божествена комедия, пише творби на латински. Той е правил сериозни опити във всички литературни жанрове: в областта на алегорическите видения, любовната лирика, авантюристичния роман, митологическия разказ, легендата, сатирата, ораторската реч, еклогите, идилиите, митологията, филологията. Той е първият биограф на Данте, кратката книга „Животът на Данте“. Пише поеми („Ловът на Диана“ 1335г.; „Тезеида“ 1339г.), сонети и няколко съчинения “Генеалогия на езическите богове“, „За планините, горите, езерата, реките, блатата и за наименованията на моретата“-първото новоевропейско съчинение по топонимия и етимология. 16 латински еклоги, оформени като книга под наименованието “Буколически песни“. Роман „Филоколо“ 1336/38г. – определя го като любовен труд – появява се за първи път образът на Фиамета, която е протекция на любимата на Бокачо. Най-зрялата му творба от ранния период е „Елегията на мадона Фиамета“ 1343/44, която поставя началото на европейската психологическа повест.

    3. „Декамерон“

    Само за половин век се осъществява един революционен преход от„Божествена комедия“ на Данте до „Декамерон“ на Бокачо. Някак поразително контрастно става промяната между средновековните видения на Данте и пътешествието му в задгробния свят и жизнерадостното изкуство на Джовани Бокачо.В лицето на знаменития новелист се появява антипод на Данте.

    Това е творбата, с която авторът се прочува и остава в историята. В нея той разкрива богатството на живота, който е изобразен като една смес между  величавото и смешното, фриволното и трагичното, нравственото и безнравственото. Както е известно, епохата на Бокачо е характерна с едно рушене на морала на миналото, с това, че се заличава границата между доброто и злото. Това е епоха на небивал разцвет на човешкия индивидуализъм. Той се присмива на човешките нрави.

    Самото Възраждане като явление в италианския живот е едно могъщо възкръсване на езическата древност и нейните духовни и физически наслади. В гласа на Бокачо се обажда пробуденото езичество, което не иска да се примири с аскетизма. Жизнерадостният гений на автора на „Декамерон“ се бунтува срещу картините на разрушение и смърт. В него няма помен от мистиката на Средновековието.

    Непосредствен тласък за написването на сборника  дала чумната епидемия. Бокачо пише „Декамерон“ м/у 1349/53. Той не е присъствал при избухването на чумата, но въз основа на източници и фантазии създава картината на тоя средновековен бич, който покосява моментално стотици хора, изменя обществените отношения, съдейства за деградирането на човешката природа, кара навсякъде да властва един животински егоизъм.

    Творецът на „Декамерон“ е създател на литературния жанр новела. Безспорно Бокачо е взаймствал от фолклорната и народната литература. Той е използввал дори и от арабските „Приказки от 1001 нощ“. Най-достъпен източник е бил анонимния италиански сборник „Новелино“, известен до 16в. с името „Сто дребни новели“. От там е взета идеята за броя на 100-те новели. Като цяло източниците на Бокачо в „Декамерон“ идват от живота, събрал от странствуващи хора много сведения и идеи за написването на тия притчи, анекдоти, новели, поучителни разкази.. Той използва разкази, почерпени от живота на Флоренция, голяма част от които са автентични, някои от разказите му имат неаполитанско, сицилийско, гръцко, източно, африканско произхождение. Няма съмнение, че авторът на „Декамерон“ е заимствувал отнякъде своите сюжети. По тоя начин се е получила тая енциклопедия на ренесансовия живот, на пъстрите нрави и лекомисления морал.

    4. Конструкция

    Декамерон е сборник с новели (флорентинска дума, новас – „нови неща, новини“новелите са къси и имат характер на анекдоти. Във въведението към разказите от четвъртия ден писателят дава единственото тълкование на жанра“...в подкрепа и за утеха на всички влюбени... възнамерявам да разкажа сто новели, или басни, или параболи, или истории, както щете ги наречете“. Има обединителен център- хронотоп- действието е свързано с решението да се напусне града, поразен от чумата и да се търси спасение сред природата. Особености в конструкцията на самата новела е разказ в разказа. Произведението е разделено на 10 дни, като във всеки ден се разказват по 10 истории. Всяка новела използва за литературна основа притча, афоризъм, анекдот или сюжет от приказния фолклор.

    5.„Декамерон“ – коментар на заглавието

    Пълното заглавие на книгата гласи:“Започва книгата наречена „Декамерон“, назовавана „Принц Галеото“, в която се съдържат 100 истории, разказани в течение на десет дена от седем дами и трима младежи“

    -дека –означава 10 от гръцки- десетднев. Дръзка и революционна е идеята на автора да се противопостави човешкият свят (десетднева) на божественото творение (шестоднева) Него го интересува „не божествената премъдрост, а човешкото уразумение“. В този смисъл още заглавието на творбата е свидетелство за присъщото на епохата придвижване на идеологическата ос от теоцентризъм към антропоцентризъм.

    7 жени+3 мъже ( 7 символизира успех; 3 дух, воля) ; 10х10=1000 ( 1-начало; 1000-цялост)-> Цялостта, съвършенството на новото е постижимо само чрез единство, разбирателство между мъжа и жената, като жената има водеща роля в този живот.

    Кой е „Принц Галеото“? – По това време са били широко разпространени рицарските романи от цикъла за крал Артур. Галеото е италианското име на рицаря Говен (Гауейн), който обикновено е посредник между кралица Гуинивър и нейният любовник Ланселот. С други думи по онова време Принц Галеото е изискан синоним за думата сводник.

    В повествователната стратегия на арабските „Приказки от 1001 нощ“ разказването е равнозначно на живот. И в „Декамерон“ до голяма степен е така, тъй като разказването маркира преминаването на времето в едно затворено пространство, оградено от смъртоносната чума. Разказите от „Декамерон“ не само наподобяват живота, за който става дума в тях, те символизират живота. Чумната епидемия символизира отминаващото Средновековие, а малката компания благородници, уединение в крайградското имение- новото ренесансово общество.

    6.Тематика- Основна тема- любовта (към живота, човека, като интимно преживяване). В книгата това чувство притежава демиургични способности, то е изразител на духовните сили на човека, провокира го, вдъхновява, възвисява, но е изобразено като страст, която измъчва, преследва и прави човека безсилен. Любовта спомага за многообразието на човешката душа и характер. В тия сто новели е показано, че любовта е по-силна от смъртта, животът — от небитието. Тук са показани всички възможни и невъзможни изобретения на любовта: малките любовни хитрости, вероломството на куртизанките, съпружеските изневери, тук са разиграни много буржоазни фарсове. Всичко това представлява някакъв карнавал на човешката изобретателност и глупост; други теми- честта, достойнството, разумът, приятелството, предаността и верността като проява на човешката добродетел/ изобличаване на църквата и лицемерните й служители. Тематиката е тясно обвързана с ренесансовата нравственост. Тя говори за човешката противоречивост- позитивното и негативното, възвишеното и ниското, трагичното и комичното.