Джовани Бокачо - 'Декамерон'

  •  

    ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН”

    Заглавието е комбинация на 2 гръцки думи, означаващи "десет" (deca) и "ден" (hemera).

    Декамерон е сборник от 100 новели, създаден от Джовани Бокачо през 14 век (между 1348 и 1353 г.) и считан за шедьовър на литературата. Бокачо използва литературния похват "разказ в разказа", като цели да изобличи лицемерието на духовниците. Чрез серия от анекдоти, легенди и действителни случки от живота във Флоренция осмива аскетизма.
    Силно е присъствието на еротичното, пречупено през призмата на комичното. Авторът показва покварата на морала в тогавашното общество, осмива различни социални групи и типажи. Акцентира се върху индивидуалното вместо върху типичното.
    Книгата “Декамерон” съдържа 100 новели, разказани от 10 младежа – 7 момичета и 3 момчета, в продължение на 10 дена. Произведението, съдържащо в себе си чертите на ранния Ренесанс, а именно оптимизма и любовта като движеща сила, е отражение на хуманистичния светоглед на Бокачо. Той оформя романа като цялостна творба, а не просто като колекция от истории. Основните заговори на историите включват подиграване на алчността на духовенството, напреженията в италианското общество между новата богата търговска класа и благородните родове, опасностите и приключенията на пътуващите търговци.
    „Декамерон“ е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни, енциклопедия на ренесансовата плът, която не желае повече да се съобразява със средновековните норми.
    Отхвърлян от църквата, забраняван, четен като апокриф, дори дистанциран от самия Бокачо, „Декамерон“ е велика книга, оцеляла през вековете като творение-присмехулник спрямо човешките нрави.

    Принц Галеото — герой на френски рицарски роман, сводник в любовната връзка между кралица Джиневра и рицаря Ланселот. В своята „Божествена комедия“ (Ад, песен V) Данте отбелязва, че прочитането на тази книга е станало причина за любовта между Франческа и Паоло и за тяхното грехопадение. Така постепенно името Галеото става синоним на сводник. Давайки това прозвище на „Декамерон“, съвременниците на Бокачо или по-точно онези, които не са могли да разберат дълбокото хуманистично и общочовешко значение на творбата, са искали да изтъкнат, че новелите на това произведение са повърхностни, несериозни и нарушаващи морала.

    „Декамерон”, тоест Книга на десетте дни, не е просто сборник с новели, а цялостно произведение със своя философия, отразяващо определен мироглед дори със самата си постройка. Състои се от встъпление и заключение, които обрамчват цялата история, увод с повествователната рамка и сто новели, разпределени в десет „дни”, през които се разказват, разделени от десет балади и свързани от историята, която дава живот на разказа.

       Заглавието е моделирано от гръцки („дека” – десет и „хемерон” - дни) и има директна референция към десетте дни, през които се разказва. Вероятно заглавието крие и алюзия за Хексамерон на свети Амборджо, текст посветен на шестте дни на сътворението на света.

       Подзаглавието (prencipe Galeotto) установява силна интертектуална връзка с Божествената комедия на Данте Алигиери и в частност с V песен от Ад, в която с името „Галеото” (от героя Галеото но френски рицарски роман, сводник в любовта между рицаря Ланселот и кралица Джиневра) е наречена книгата, която Паоло и Франческа четат за наслада. Това цитиране от една страна е като поклон към дантевия текст, а от друга запазва на произведението място между книгите, които се четат за наслада.

       Още в подзаглавието се аносира броят на новелите, кой ще ги разказва и колко време, тоест задава се предварително структурата на произведението, като се подготвя читателя.

    Бокачо, по всяка вероятност, пише Декамерон между 1349 и 1353 г. Датирането се основава на историческо събитие, описано в рамката: чумата от април 1348 година, която покосява Флоренция (а и Европа) и на която е свидетел самият Бокачо (от чума умира баща му, мащехата му, не малко приятели), събитие, което носи смърт, разруха и ужас. Изчезва почти цяло едно поколение, срива се цял един богат, жизнен и доловил едно съдбовно историческо развитие: икономическата и финансова криза във Флоренция, започнала с фалирането на компаниите Перуци (1343) и Барди (1346), с чумата придобива пропорциите на тотален политически и граждански колапс, който преобразява флорентинското общество.

    Това историческо събитие служи като отправна точка за създаването на един друг противостоящ образ на ред и порядък, чрез който да се предаде едно послание, проект за живот и схващане за живота, противостоящи на онова, което е провокирала чумата.

    Рамката на свой ред е разказ, който обединява и „обрамчва” стоте новели: има функцията да изрази причините на повествованието и да предостави контекст и тематична последователност на отделните новели.

    Какъв е обрамчващият разказ: по време на чумата в църквата Санта Мария дел Фиоре се срещат първо седем дами, чиито истински имена авторът-разказвач не желае да разкрива и им избира емблематични имена. От тях тръгва инициативата да търсят спасение извън града, в който смъртта носи разруха и поквара. Следователно в църквата се появяват тримата млади мъже, добре познати на дамите, и дружината е пълен състав.

    Имената носят алегоричен смисъл:

    Пампинеа – щастлива любовница;

    Фиамета – радваща се на любовта си;

    Филомена – страстна;

    Емилия – ласкателката

    Лаурета – ревнивата;

    Неифила – весело и чувствено момиче;

    Елиса – изоставената;

    Панфило – щастливия любовник;

    Филострато – нещастен и сломен от любов;

    Дионео – сластолюбив.

    Имената на бъдещите разказвачи на новели, освен че носят алегоричен смисъл, препращат към персонажи, вече появявали се в предишни произведения на Бокачо: Филострато и Панфило между мъжете; Емилия )със същото име е главната героиня в Тезеида), Филомена (жената, на която е посветен Филострато) и очевидно, Фиамета, героиня, която константно се появява в произведенията на Бокачо (Филоколо, Любовно видение и Елегия за Мадона Фиамета). Тези герои, без да притежават особена психологическа плътност, изграждат от една страна силна вътрешнотекстова (интратекстуална) връзка в самото произведение (връзка между различните места на творбата), а от друга междутекстова (интертекстуална) връзка в цялото творчество на Бокачо (връзка между различните произведения на един автор). От друга страна ако Бокачо не беше оставил в полусянка характеристиките на разказвачите и взаимоотношенията им, нямаше да говорим вече за рамка, а за отделен разказ.

    Както и във встъплението, така и в началото на първи ден авторът разказвач се обръща към онези, за които е предназначено произведението: жените от куртоазната традиция, тоест мъдри, с благородна кръв, красиви и с добри обноски, за да им помогне да отпратят тъгата. Идеята за разказването като забавление, наслада, противопоставени на потискащата атмосфера, предизвикана от една историческо събитие.

    Далече от града младата дружина създава правила на своето пребиваване, които са в опозиция на описанието на града по време на чумата: персонажите от един свят, останал без ред и правила, се преселват в друг, където е възстановено равновесието, властват ред и порядък, създадени от самите тях. Във Фиезоле дружината прекарва две седмици в разходки, банкети, танци и т.н. За всеки следващ ден дружината си избира крал или кралица, който да управлява, а останалите да му се подчиняват. А също така да предлага тема, да залегне в основата. Не се разказва в петък (в памет на смъртта на Христос) и в събота, посветена от дамите за грижи за себе си. В края на втората седмица се завръщат във Флоренция.