Димитър Талев - „Железният светилник” - Анализ

  • ДИМИТЪР ТАЛЕВ - „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

    АНАЛИЗ

    Тетралогията на Димитър Талев („Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам”) продължава традицията на жанра „национална епопея”, чието начало в българската литература поставя Вазовият роман „Под игото”. Творбата на Талев носи най-важните особености на този литературен род: епична широта на повествованието, национално-историческа значимост на темата, богатство от човешки характери.

    Сюжетът на тетралогията е изграден около живота на три поколения българи от рода Глаушеви. Подобно на „Под игото” художественият свят на Талевата творба е вместен в едно обективно несъществуващо градче – Преспа. В съдържанието на романите национално, социално и индивидуално се преплитат във въздействащо художествено цяло: освободителните борби в поробена Македония, движението за духовно-просветна независимост, ярките образи, изградени с психологическа достоверност. Сложните обществено-политически и духовни процеси на Българското възраждане са представени в нравствено-психологически план – чрез отражението им върху ежедневния бит, съзнанието и духовността на обикновените хора.

    В романите на Димитър Талев обществено и лично се преплитат в сложна диалектика. Човешката личност зависи от времето, в което живее, променя се в съзвучие с неговите характеристики – това е влиянието „общество–личност”. От друга страна, големите личности са призвани да творят историята и да променят обществото – те са активният елемент във връзката „личност–общество”. Новият социално-исторически момент изправя обикновения българин пред проблема за освобождаване от сковаващите стереотипи на феодално-патриархалното мислене, за необходимостта от едно ренесансово по дух разкрепостяване на личността. Авторският поглед е задълбочен в конкретните човешки съдби и характери, които се променят под влиянието на социалните процеси. Така социално-историческото е „сведено” до индивидуалното. Развитието на обществото предизвиква развитие на човешките характери. Новата възрожденска действителност в България и новите исторически задачи налагат необходимостта от нови хора, които са приели националната идея в своя лична съдба. Тази апостолска мисия приемат като призвание Климент Бенков, Лазар Глаушев и Андрей Бенков. Те са готови на върховна саможертва, за да пробудят своя народ и да го поведат по трудния път на съзряването му като нация.

    Глаушеви и гражданите на Преспа изживяват динамиката и конфликтите на своето време в цялата им дълбочина и многообразие. Но независимо от това, дали героите на Талев приемат с възторг идеите на епохата или яростно се съпротивляват срещу тях, те се стремят докрай да останат верни на себе си, на своя морал и светоглед. Сблъсъкът между новата действителност и традиционните възгледи поражда сюжетни конфликти и изправя героите пред драматичен избор.

    Епичността на представените събития и сложният идейно-философски замисъл предопределят особеностите на художествено-изобразителните средства в четирите романа на Димитър Талев. Образите са изградени в широка времева перспектива – от младостта и зрелостта до преклонната възраст и смъртта на героите. Тетралогията е не просто „семейна сага” за Глаушеви. Чрез летописа на техния живот, чрез болките, радостите и борбите им писателят претворява в романа си мощния духовен подем на една велика епоха – Българското възраждане. В социалната и нравствено-духовната характеристика на героите е „закодиран” духът на „най-българското време”. Драматизмът на личните човешки съдби е отражение на драматизма на историческия момент.

    Тематиката и авторският замисъл предопределят силно изявената идейна близост на Талевите романи с българската възрожденска литература. Основна нейна характеристика е възвеличаването на славното историческо минало като висш образец за нравственост и духовност, за родолюбие и героично себеотрицание в името на националния идеал. Значимите исторически събития и личности се тълкуват в плана на национално-героичното. Паисиевото „на ползу роду болгарскому” се превръща във висш нравствен и духовен критерий за стойността на човешките дела. Главните герои са идеализирани в по-голяма или в по-малка степен, за да се утвърдят като най-висок пример за патриотизъм, духовна сила и будно национално съзнание. Подобно на възрожденските писатели Талев осмисля делата на своите герои преди всичко в тяхната „народополезност” като извор на национално достойнство, самочувствие и гордост.

    Най-възрожденският призив: „Българино, помни своя род и език!” намира своето пряко продължение в първия от четирите романа – „Железният светилник”. В него Димитър Талев очертава мащабните идейно-художествени граници на цялата тетралогия, запознава ни с централните герои – Глаушеви, въвежда ни в строгата патриархална атмосфера на техния дом, изгражда социалните и психологическите предпоставки за бъдещите конфликти.

    Решителният отпор на българския народ срещу асимилаторската просветна и църковна политика на фанариотите в поробена Македония е основна тема на „Железният светилник”. В него Димитър Талев внушава идеята за непреходните нравствени добродетели на българския народ, за мъчителното и велико пробуждане на неговото национално самосъзнание, за възкресяването на духовните му традиции.

    В духа на възрожденската литература героите са силно поляризирани в опозицията „свой–чужд”. И както в творчеството на най-видния поет на Българското възраждане – Ботев, Талев влага в това противопоставяне не толкова етнически, колкото социален смисъл. „Свои” са българите, които носят ясно национално съзнание, пазят родовата памет и се борят за духовното разкрепостяване на своя народ. Дейно и последователно Климент Бенков, Лазар Глаушев, Андрей Бенков и техните съмишленици отстояват правото на културно-просветна самостоятелност и църковна независимост. „Чужди” са не само османските поробители, фанариотите, власите, но и всички онези българи, които поставят личните си интереси над идеята за национално и духовно съхранение на своя род (Аврам Немтур).

    В началото на романа авторът използва за мото цитат от народна песен. В нея патриархалното семейство е представено като дърво: корените са синовете, гранките – „мили снаи”, връшките – „мили внуци” – красив поетичен образ на силната връзка между членовете на патриархалното семейство. Строгият морал, уважението към предците и почитането на традициите са основата на родовите взаимоотношения в „Железният светилник”. Димитър Талев до голяма степен идеализира патриархалните норми, защото в тяхната сила и непоклатимост съзира едно от най-важните условия за духовното оцеляване на българския народ в годините на османското робство, зародиша на достойното бъдеще на нашата нация.

    Мотивът за дървото като модел на света, живота и семейството присъства директно или контекстуално като важен смислово-внушаващ елемент в целия роман. Свързана с цялостния философско-исторически и художествен замисъл на тетралогията, представата за дървото надраства конкретно-битийното (живота на един български род) и се превръща в символ на българската нация. Растежът на дървото олицетворява вечното движение отдолу нагоре (корен – гранки – връшки), вечния човешки стремеж към извисяване. Чрез тази „отвесна насоченост” на образа Димитър Талев осмисля диалектиката на човешкия живот и изгражда философската основа на цялата си творба. Последната, четвърта част на романа, озаглавена „Корени и гранки”, е най-драматична. В нея основните сюжетни линии достигат кулминацията на своето развитие: болестта и смъртта на Божана, „греховната” любов и трагичният край на Катерина, покушението над Лазар, мъчителното му оцеляване, сватбата му с Ния.

    В директна връзка със символа на дървото е поставен и най-сложният женски образ в „Железният светилник” – образът на Султана. Нейната характеристика в началото на романа по съвсем пряк начин продължава идейно-художествените внушения на мотото: „Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. (...) Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия живот. (...) Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израсла като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили.”