Димитър Подвързачов - поетика на самотата

  • Димитър Подвързачов – поетика на самотата

     

    ABSTRACT

    The paper deals with the loneliness as a leadinng idea in Dimitar Podvarzachov's poetry. The works analyzed are with different topical close-ups. The observations that've been made lead to the conclusion that the loneliness is a metaphysical substance of the Podvarzachov's lyrical man.

     

                  Странно е битието на Димитър Подвързачов в историята на българското литературознание. Той е безспорно един от големите автори на родната художествена словесност, а критиката и литературната наука са го удостоявали с малко внимание. Единственото сериозно цялостно изследване на неговото творчество – това на Вихрен Чернокожев – като че ли е изключението, което потвърждава правилото...

    Да кажем, че в самата творческа личност на Подвързачов има нещо необичайно, странно, означава нищо да не кажем – значимите автори по принцип не са типични, а уникални, или са уникални в типичността си. Има смисъл да откроим спецификата на необичайното в текстовете на човека, наричан Бащата от Дебелянов, Лилиев, К. Константинов...

    Може би най-натрапващ се парадокс в Подвързачовото творчество е съсъществуването на поета и журналиста. За Възраждането това е логична, почти задължителна идентичност на човека на изкуството, идентичност, породена от идеологическия патос на епохата. Но за емблематично свързания с поезията на символизма творец това двуединство е странно, защото той е не само радактор на периодични издания, сред които първото определено символистическо българско списание “Звено”, но е и автор на стихотворни пародии, фейлетони, потопени в злободневната действителност, коментари на периодичния печат и – на всичкото отгоре – е коректор на вестници. Определено “вестникарството” трудно се съвместява със символистическия копнеж по Идеалния свят и Абсолютната красота. У Подвързачов това обаче се получава, както се получава и толкова рядкото в историята на българската лирика преплитане и преливане между иронично-хумористично, иронично-сатирично и иронично-елегично. Самият творец ясно е съзнавал своята парадоксалност, дал й е великолепен лирически израз в хумористично-елегичния си “Епитаф”:

     

    Роден аристократ –

    във вечно безпаричие,

    живя като във ад –

    но с нужното приличие.

     

     

     

    И в своя нежен страх

    и  весело безволие,

    редактор бе на “Смях” –

    умря от меланхолия!

     

    Като че ли парадоксалността е същност на автора, инвариант, генериращ интересни в своята бинарност варианти. Подвързачов твори поезия, но не цени поезията(и своята, и изобщо) твърде високо. Десетилетия наред е един от водещите български журналисти, а пише: “Що е журналист? – механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му идея – и завърти дръжката.” Създава текстове, които поетизират едновременно сериозно и шеговито простите радости на човешкия живот(“Март”, “Април”, “Декемврий”/две стихотворения с това заглавие/, “Борисовата градина”, “Вопъл”) и наред с това е автор на две от най-ярките метафизични апологии на смъртта в историята на българската лирика(“Смърт” и “Смъртта”). Впечатлява и едно изказване за него на Николай Лилиев: “Обичаше живота, но беше влюбен в смъртта”. Феномените на Подвързачовата парадоксалност изискват интерпретация както на неговите творби, така и на релациите между тях и личността на автора. В това отношение много могат да ни помогнат афоризмите и размислите, които той публикува в продължение на десетилетия(естествено ако изходим от аксиомата за тяхната искреност). Те лесно обясняват противоречието между създаването на поезия и резервираността към нейната смисленост. Идеализмът е същностна черта на човека и твореца Подвързачов. Моралният императив за тъждество между посланията на литературата и характерите на тези, които я създават, е ключ към разбиране на казуса човек на изкуството, който не го цени. Ключ, който авторът сам дава на тълкувателите си с два свои афоризъма(единият е по-скоро фрагмент):

    “Малък човек, може да не бъде голям писател, но голям писател не бива да бъде малък човек.”

    “Някога Уайлд е казал: “Изкуството е най-безполезното нещо на света.”

    Без да искам да се натрапвам за събеседник на Уайлда, аз бих добавил:

    И няма нужда от други доказателства за това: достатъчно е да се доближиш до хората на изкуствата, за да видиш, че ако и да се занимават с възвишени неща, те наравно с обикновените човеци са най-често като тях подлеци и мошеници.”.

    Всъщност истинската, културно значимата парадоксалност само привидно е това,  което е. Тя е контекст на нещо изключително дълбоко, субстанциално. Както парадоксалното съжителство на хумористичност и макабризъм е контекст Подвързачовата поетизация на самотата като екзистенциално битие.

    Самотата е един от ключовите лайтмотиви в лириката на твореца(не се изкушаваме да я назовем основен лайтмотив, защото стихотворенията на Бащата са колкото, като количество, лесно обозрими за читателя, толкова и не така лесно и еднозначно податливи за интерпретацията на литературоведа). Кои могат да са факторите, определящи афинитета на автора към самотата? Безспорно не трябва да се пренебрегва естетическата, литературноисторическата идентичност – Подвързачов е символист, символизмът, според трактовката на Реми дьо Гурмон1 (най-меродавен за българските поети теоретик на направлението) е идеализъм и индивидуализъм, а самозатварянето в душевното пространство на самотата е логично осъществяване на индивидуалистическото светоусещане. Житейската съдба на автора също има роля. Той израства като сирак – ражда се след смъртта на баща си, а когато е дванадесетгодишен фактически губи и майка си, защото не може да приеме, че тя се омъжва повторно. Единадесет години след събитието, оказало трайно негативно въздействие върху неговата психика, Подвързачов пише: „Нейният втори брак аз не можах и не мога да й простя; от деня, когато тя се омъжи, тя престана да бъде за мене това, което беше по-рано.“