Димитър Димов - „Тютюн” - анализ

  • ДИМИТЪР ДИМОВ - „ТЮТЮН

    АНАЛИЗ

    През 50-те години на нашия век българският роман навлиза в своето „златно време”. Този жанр и особено една от неговите разновидности – епичният роман, се превръща във водеща литературна форма за споменатото десетилетие.

    Епичността като характеристика на литературното произведение е тясно свързана с историчността. Епичните романи най-често отразяват важни социално-исторически процеси от предходните десетилетия. В българската литература тази тенденция се заражда още с Вазовия роман „Под игото” (написан през 1889 г. и пресъздаващ драматичните събития от Април 1876 г.), преминава през редица произведения на български романисти от 20-те, 30-те и 40-те години на 20-ти век и намира една от най-забележителните си прояви в „Тютюн” – романът, който блестящо обединява епичното начало със задълбоченото социално-нравствено и индивидуално-психологическо изследване.

    По времето, когато Димов пише своята най-зряла творба, епичността се утвърждава като основен критерий за идейно-философска и естетическа значимост в българската художествена проза.

    „Тютюн” е многопланова картина на социалния живот в България (и отчасти в Гърция) от времето на Втората световна война. Авторският поглед е съсредоточен върху множество конфликтни центрове, които отразяват икономическите и политическите отношения между класите и прослойките на тогавашното българско общество. Носители на главни, второстепенни или епизодични роли, на страниците на „Тютюн” оживяват безброй герои – всевластни и безскрупулни тютюневи магнати, студенокръвни и пресметливи представители на чуждестранни търговски концерни, корумпирани министри и държавни служители, жестоки полицейски инспектори, обикновени стражари, учители, лекари, студенти, тютюноработници, нелегални комунисти, партизани, немски войници, бедни гръцки деца... Разнообразни и пределно контрастни са и декорите, на чийто фон Димитър Димов изобразява своите герои – пропити с отровата на тютюна фабрики и складове в малки провинциални градчета, мизерни къщички и потънали в кал улички в бедните работнически квартали, луксозни  вили в Чамкория, величествени планински пейзажи, слънчеви гръцки острови и пристанища.

    Със своята поява през 1951 г. първото издание на „Тютюн” предизвиква оживени и продължителни литературни спорове. Макар и да признават някои от качествата на романа („реалистичното, живо изображение на характерите”, „голямо езиково-стилно майсторство” , и т. н.), група литературни критици и писатели начело с Пантелей Зарев и Пенчо Данчев изтъкват някои „съществени недостатъци” на романа. И по-точно: „преобладаването на герои от средите на буржоазията, заемащи централно място в повествованието и изобразени с повече сполука и грижа, отколкото представителите на работничеството и на комунистическата партия”. Димов е обвинен в „непреодолени влияния на западната литература”, в „принизяване на положителните герои” и поставяне на проблематиката на „биологична база”, в „изобилни описания на пикантност и еротичност” за сметка на народната борба, която е „оставена на заден план”, и т. н.

    В своето известно „Изказване-отговор” при обсъждането на романа „Тютюн” в СБП в началото на 1952 г. Димов не само блестящо защитава творбата си, но дава подробно и задълбочено тълкуване на образите в нея, изяснява художествено-функционалните им характеристики, органичната им връзка с основния замисъл на произведението.

    През 1954 г. излиза второто, преработено издание на „Тютюн”. В него Димитър Димов въвежда нова героиня – Лила (като нравствен и идеологически „контрапункт на Ирина”), влага допълнителни детайли в образа на Шишко, разширява „описанието на работническия свят и неговите борби”, усъвършенства стила и езика, доближава максимално „Тютюн” до догматичните изисквания на властващия тогава в изкуството метод на социалистическия реализъм.

    В писмото си до Вълко Червенков Димов пише „Основната теза на „Тютюн” е да покаже разтлението и жестокостта на буржоазния свят, а трайното чувство, което събужда – отвращението към този свят” Направляван от своя марксически мироглед, писателят е убеден, че гибелта на „стария свят” е исторически предопределена. Затова, преди да пресъздаде зараждането на „новия свят”, на „по-съвършения строй”, Димов си поставя задачата да изобрази „капитализма в лицето на главните си герои, да даде моралната им разруха” на фона на революционната епоха. Символ на тази разруха е „Никотиана”. Нейната сянка е сложила зловещ отпечатък върху живота на всички герои независимо от тяхното социално положение, икономическо състояние и политически убеждения. И този живот е подчинен на крайни контрасти, изпълнен е със силна вътрешна динамика и конфликтност. Светът на „Никотиана” е арената, на която се сблъскват два полюсни философско-исторически и социално-нравствени принципа. Съзидателният, градивен труд е противопоставен на безсмисленото трупане на пари, на все по-голямата печалба, на богатството като самоцел; хуманността и съпричастността към човешките съдби – на безчовечността, породена от безогледния стремеж към богатство и власт; вечната човешка мечта за достойно, пълноценно  съществуване е поставена в опозиция на консуматорството, на празното вегетиране и духовната разруха.

    Според Димов дълбоко антихуманната и жестока същност на света на „Никотиана” е основната причина за неговата философско-историческа и нравствено-етична обреченост. Една система, която функционира сама  за себе си, превръща хората в роботи и „жертвоприношава” човешки съдби и животи в името на маниакалния стремеж към печалба – такава система не може и не трябва да съществува. Нейната същност е сама по себе си противоестествена, защото противоречи на законите на естественото човешко съществуване. Тя убива хладнокръвно и пресметливо всичко човешко, за да разчисти пътя към своето безумно, страшно тържество. И тъй като в „Тютюн” човешко е приравнено по смисъл с етично и достойно, нравствено-философската присъда на автора е безусловна и категорична – „Никотиана” и нейният порочен свят трябва да бъдат сринати и погребани завинаги.

    С тази идея е свързано и постоянното присъствие на темата за разрухата в контекста на „Тютюн”. Във втората част на романа представата за разруха и всеобщ хаос, за безвъзвратно сгромолясване на стария свят владее мислите на всички герои. В хаоса на разрушението ще изчезне завинаги светът на „Никотиана”, на безполезното и аморално съществуване на хора като Борис, Ирина, Костов, Баташки, Зара, Бимби... В същия този хаос обаче – и точно тук се изявяват силният хуманен патос и историческият оптимизъм на творбата – се поставят основите на новия, бленуван свят, на който са посветили себе си Павел, Лила, Макс, Динко, Шишко и всички участници в антифашистката борба от 40-те години на века.

    Образът на тютюна присъства властно във всички епизоди и сцени на романа, независимо дали е основен мотив или дребен детайл от пейзажа. Той обсебва мислите и чувствата, определя съдбите на героите. Още със самото заглавие тютюнът се превръща в най-значимия и внушителен образ в романа, в универсален социално-философски символ, изпълнен с трагизъм и зловещи контрасти. Той е идейно средоточие на всички сюжетни линии, отправна точка за мотивацията и действията на героите, съдбоносна „спойка” на всички човешки съдби в произведението на Димов.

    Този сложен и многозначен символ обединява и динамичните вътрешни и външни конфликти в художествената  структура на романа. Външните конфликти са израз на пределно напрегнатите социално-исторически процеси между два взаимноотричащи се свята, между два противоположни социални и нравствени мирогледа. Вътрешните отразяват взаимоотношенията между героите във всеки един от тези светове. Тютюнът олицетворява драматичния сблъсък на общочовешко и конкретно-историческо, на колективно и  индивидуално в условията на една гранична и крайно изострена политическа, социална и икономическа обстановка, отразява диалектичното преплитане на добро и зло в човешкия живот.