Димитър Димов - 'Тютюн'

  • УВОД

    Романът "Тютюн" представлява събитие в културния живот на страната ни. Неговото място в развитието на българската литература се определя от факта, че писателят разработва оригинални проблеми на човешката идентичност и драмата на модерния човек под влиянието на инстинктите, на моралните бариери, на политическите условия. На страниците на "Тютюн" се разиграва една значителна историческа драма – на сблъсъка между властово ориентираната индивидуалност и властовите аспирации на колективната низина, която заявява своите претенции над организацията, контрола и протичането на живота. От една страна "Тютюн" разкрива възхода и падението на личността, а от друга – новия исторически контекст, в който се сблъскват две мощни идеологически системи, подчинени на една и съща цел – господството и "свободата" на човечеството.

    ТЕЗА

     

                  1. Основният въпрос, който стои пред всеки от героите, е как да се впише в картината на цивилизационните очаквания, като едновременно с това се съобрази със собствените си изисквания, с търсенето на свои идентификационни полета, в които да осъществи своя жизнен потенциал.

                  2. Основният проблем, който Димитър Димов интерпретира в своето произведение, е свързан с това къде преобладава индивидуалното и къде – колективното начало, какво типове поведение диктуват те и защо така или иначе героите на “тютюн” остават неосъществени, превръщайки се в пленници на персонални и политически утопии.

                  3. Разрухата е деструктивен процес, който често бележи пътя на човешките съдби. Причината за това се корени във факта, че битието винаги е свързано с някакви ценност. Някои от тях запазват устойчивия си характер във времето, очертавайки духовните граници на трайното човешко присъствие в универсума, други подлежат на подмяна и промяна, свързана винаги с разрушителните процеси, съпровождащи човешката устойчивост в този свят. 

    4. Разрухата е водеща линия в романа “Тютюн”, тя присъства в сюжета, осмисля двуполюсния модел на героите, допълва авторовите ремарки, интерпретирана е на социално, национално и личностно ниво. Тя идва от заложената в основата на романа полярност във възприемането на света – “нов и стар”, “справедлив и несправедлив”, “бедни и богати”. В разрухата е концентриран основния патос на романа и в нейното преодоляване се крие движещият импулс на великолепните видения на автора за българския живот през втората четвърт на ХХ век.

    5. При Димитър Димов важи древната максима “човекът е мяра за всички неща”. Авторът среща времена и нрави, хора и събития. Романът става странен кръстопът на стремежи, своеобразен кръстопът на народи. И в този кръстопът всяко осъдена душа намира сила да носи собствения си кръст.

    6. Повествованието “групира” персонажа, придавайки му индивидуална различност и типологическа еднаквост. Ирина и Борис изграждат своята идентичност в упорито разграничаване от стереотипите на социалното поведение и моралните норми на патриархалния свят. В този смисъл те са “нови” хора, които изграждат своя позиция, свое отношение към света, към другите и към себе си. Те се индивидуализират, себеразпознават се сред общото, оразличават се от провинциалните норми на живот.

    7. Различните гледни точки към Борис Морев определят неговата тотална, дълбока двойственост, неразбрана и неизяснена дори и за самия него. Всеки един от останалите герои маркира някакви черти от характера на Борис, които разкриват неговата инстинктивна, неовладяна от морални задръжки и санкции природа.Чакъра, татко Пиер Спиридонов, а по-късно и Костов са убедени в неговата хладна пресметливост, но най-задълбочената характеристика на героя е направена през очите на Ирина: “Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж”.

    8. Според Кръстьо Куюмджиев "тютюнът не иска да се превърне в стока, не се поддава на нивелация, бясно защитава своя индивидуализъм". Издигането на това растение с "демоничен характер" до заглавие на романа подсказва извода, че в "Тютюн" личността умира веднъж, когато "бясно защитава своя индивидуализъм", и втори път – когато остави този индивидуализъм да й бъде отнет.

     

    ЗАКЛЮЧЕНИЕ

    В романа “Тютюн” Димитър Димов изследва механизмите на нравствената деградация, онези психически предразположения и социални причини, които закриват хоризонтите на личността. Крахът на индивидуалния път тук е пряко обвързан с невъзможността на един свят да удържа високите смисли на битието – това е свят на “болестта” и разрухата. Конфликтната основа на романа е сблъсъкът на греховно устроения свят, олицетворен от “Никотиана”, със света на “унижените и оскърбените”, които, осъзнали участта си, поемат предизвикателствата на сблъсъка. Образът на "Никотиана" е образ на гибелта, символизиращ един отиващ си свят, за който няма никакви перспективи, свят без морал и нравствени ценности, свят на отчуждение и самота, на пълна дехуманизация и деградация на личността.Така героите на Димитър Димов, трагично подменили ценностите в своето битие, отпадат от моралния закон и политат към пропастта на собствената си екзистенциална смърт.

     


    АНАЛИЗИ

    ТЮТЮН – ДИМИТЪР ДИМОВ

     

     

    Димитър Димов изгражда обстойни портретни характеристики на Борис Морев, разчитайки върху неговото лице, поглед физиономика, знаците на психологическата същност и поведенческата нагласа на героя. По този начин Борис сякаш е “сниман” от различни гледни точки, осмислен е в различни аспекти на своето поведение. Съдбата на Борис е белязана със знака на трагичния преход от сила към безсилие, от възход към падение, от слава към забрава. Изживявайки най-страшната степен на алиенацията – от семейно-родовото, съкровено-интимното, християнското, Борис достига до една крайна форма на морална деградация. Още в началото на романа повествователят разработва Гьотевия мотив за продадената на Дяволадуховна същност на човека – “Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?. Демоничното могъщество на героя, маниакалните му идеи, стремежът му за власт, лишени напълно от каквото и да било нравствено съдържание, като средство за постигане на абсолютна свобода, предизвикват неговото пълно обезличаване. Щрих към образа на Борис добавя и бракът му с Мария – един добре пресметнат ход, който изпраща героя във върховете на социалната йерархия, но не го прави щастлив. Отношението на генералния директор към неговата съпруга е белязано със знака на отчуждението, апатията, безразличието. В лицето на Борис Мария вижда “лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност, някаква стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си”.

    За Редингота Борис е “най-разумният от синовете му, понеже не се увлече като другите двама от левичарство”, което в очите на потискащо педантичния баща е повече от положителна характеристика, но в преценката на Стефан неговият брат е и си остава “маниак”. По този начин Димитър Димов създава портрета на своя герой, в който се преплитат, чрез мненията на околните, спектрално разнопосочни качества и психологически детайли. Най-пълна може би е картината при Татко Пиер, защото той единствен обглежда Борис в перспектива, вижда го като свой наследник, на когото може да остави управлението на “Никотиана”:

    “Татко Пиер го определи бързо като тактичен и студен хитрец...”

    Спиридонов открива себе си в чертите на младия Борис, съзира там протичането на своя живот, за който е убеден, че представлява образец.

    Борис очевидно притежава магнетична власт над другите, защото за него продължават да мислят след като срещата е приключила. Това е синдром и на Ирина (“след като го отминеше, те продължаваше да мисли за него”), и на Мария, и на Костов, и на злополучния Барутчиев. Това, което едновременно отблъсква и привлича у Борис, е неговата дълбока, крайна незаинтересованост към човешкия свят, когато този свят не се вписва в плановете му. Хората са маса, “гнусна тълпа”, която трябва да бъде подчинена и в името на тази цел той е готов да продаде душата си. Инстинкта за отмъщение чрез власт е силата, който го тласка в избрания път.