Димитър Димов 'Тютюн'

  • ДИМИТЪР ДИМОВ - „ТЮТЮН

    ЕДИН РОМАН ВЪВ ВРЕМЕТО И ИСТОРЧЕСКОТО ВРЕМЕ В НЕГО

    Капиталното произведение на Димитър Димов, излязло в края на 1951 г., е не само високохудожествена творба, но и свидетелство за трудния път на литературата в епохата на социалистическия реализъм, за сложните ù взаимоотношения с факторите на деня и с идеологията.

    Първият съществен проблем, с който се сблъсква романът „Тютюн“, е извънхудожествен и се отнася до социокултурната му рецепция в началото на 50-те – оценката на читателите, критиката и властимащите. Читателската оценка е спонтанна и възторжена. Произведението се възприема като шедьовър, като увлекателно четиво, влизащо в рязък дисонанс с литературната продукция от онова време, която се отличава със схематизъм, опростено представяне на конфликтите и елементарна партийна оценъчност. В прозата властва производственият роман, в който има всичко друго освен човешки съдби и драми. Възторженото читателско отношение се споделя и от даровитите литературни критици и писатели, но по онова време официалната литературна критика има неспецифична функция. Тя трябва да бди за идеологическата чистота на литературата, за налагането на нормативния метод на социалистическия реализъм в художествената практика. Появата на такова високоталантливо произведение е пробен камък за нашата литературна критика, своеобразен тест за нейните възможности. И за съжаление тя не съумява да го издържи. В края на февруари 1952 г. се провежда литературна дискусия в Съюза на българските писатели, на която официалната критика в преобладаващото си мнозинство отрича достойнствата на романа и съзнателно търси идеологическите му грешки. Повечето обвинения опират до тезата, че Димитър Димов твърде много се е съсредоточил върху света на едрия капитал и не е отделил достатъчно внимание на борбите на работническата класа и комунистическата партия.

    В отношението на критиката към романа могат да се търсят поне два скрити мотива. На първо място – идеологическата обремененост, прекалено усърдното въоръжаване с теорията на социалистическия реализъм. На второ – обикновената човешка (и чисто писателска!) завист към талантливия. Нашата литературна история досега е наблягала върху първото и е изпускала от внимание второто. Що се отнася до теоретическия догматизъм, той пренебрегва факта, че социалистическият реализъм се прилага в балкански вариант. За образец и коректив литературната критика посочва съветски произведения, от които Димов би трябвало да се поучи. Механичното пренасяне на чужд опит е една от съществените причини за несправедливото отношение към романа. Не бива да се забравя, че съветската и българската литература продължават различни културни традиции, че моделът на българския социализъм не е напълно идентичен с модела на съветския и че у нас до Втората световна война е налице естествен капиталистически път на развитие, а романът на Димитър Димов се съсредоточава именно върху този период.

    Най-интересна и най-парадоксална е реакцията на партийната върхушка в лицето на Вълко Червенков, който прочита и харесва романа не от идеологически, а от чисто читателски съображения. В тоталитарното общество обаче мнението на партийния ръководител е равнозначно на идеологическа оценка и слага върху обекта, за който е изразено, идеологическо табу. Писмото на Вълко Червенков до Димитър Димов с ласкав отзив за произведението и неподписаната статия във в. „Работническо дело“ „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“ поставят това табу. Оттук нататък за творбата е опасно да се дискутира. Тя бива призната с препоръката да бъде преработена. Димитър Димов се съгласява да преработи романа си и да прибави нови образи на комунисти по две причини: чисто естетическа и извънлитературна – за да се оправдае пред собствената си съвест, че такова е и мнението на читателите. Естетическото съображение на писателя е да доведе принципа на контраста докрай. Той всъщност реализира един прийом, който не е особено подходящ за епическа творба и особено за роман. Нашата литературна традиция не познава друг подобен опит. Но с мярата на голям писател Димитър Димов съумява да запази художествения баланс на произведението и да доведе неговите внушения до убедителен финал. В десетилетията на социализма преработеният вариант се приема за образец. От гледна точка на новия, по-свободен и по-разкрепостен прочит на българската литература след 1989 г.  произведението има две издания със стойността на оригинал. Литературният историк и критик Тончо Жечев взима на заем от Томас Ман популярната метафора, че появата на „Тютюн“ в началото на 50-те години и последвалите реакции сами по себе си представляват „романа на един роман“. Казано иначе, самият роман участва в един извънлитературен сюжет при своята рецепция в общественото съзнание.

    Съпоставката между двете издания е също така многозначителен повод за размисъл и внушава една стара истина за изкуството – че всеки опит за външна намеса в творческия процес нарушава вътрешната хармония на произведението. Привнесените страници звучат като пришити, в някои от образите (например Лила) липсва характерната за Димовите герои психологическа мотивировка и автентичност. Независимо от естетическите съображения писателят явно е нарушил вътрешния баланс на творбата, без сам да съзнава това.

    Димитър Димов дълго съзрява за голямото произведение на живота си. Необходимо му е да надмогне ограничения художествен свят на първите си две творби, безспорно талантливи произведения, за да стигне до широкото епическо платно на „Тютюн“. Белетристът уверено се готви за своята мисия. Любопитно е, че той си избира професия, различна от писателската, и осъществява прилична кариера на учен, без да се отказва от своето призвание. Димитър Димов търси голямата тема на живота си и историческото развитие на България му я предлага – темата за възхода и падението на българската буржоазия в така наречения от Ленин „висш и последен стадий на капитализма – стадия на империализма“. Замисълът на Димов намира опора в комунистическата трактовка, че българската буржоазия между двете войни е достигнала предела на своите исторически възможности, изчерпала е позитивните си ресурси, деградирала е и напълно се разминава с повелите на епохата. Димитър Димов показва как търговските успехи на Борис Морев и другите тютюневи магнати са напълно безсмислени във време, когато идеята за ново обществено устройство завладява умовете. Най-силно звучи този проблем в края на романа, когато Борис осъществява фантастични търговски удари, а по същото време съветската армия е на Дунава и в България се подготвя колосална социално-историческа промяна.

    Димитър Димов се насочва към тютюневата промишленост по ред причини: защото я познава отблизо; защото производството на тютюна безспорно носи символиката на една историческа ретроградност – отрова, която убива човешкия организъм; защото тази промишленост води до свръхконцентрация на капитали и до възможността един човек за кратко време да преуспее благодарение на търговските си способности. Тютюневата промишленост съсредоточава на едно място големи човешки маси и изостря социалното противопоставяне, а голямата тема на романа е класовата борба. Замисълът на писателя е изключително амбициозен – освен като лична творческа задача и личен успех създаването на обемно епическо платно е актуална задача и на българската литература, в която в продължение на десетилетия кризата на романа е очевидна. Българската действителност е прекалено подвижна, а романовото изображение изисква кристализирали форми на живот, върху които да се съсредоточи и да обхване в цялост социално-историческите процеси. А Димитър Димов визира периода от края на 20-те години до края на Втората световна война.

    Стилът на писателя се оформя последователно в „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“. В тези книги личи нетрадиционен подход, излизащ от рамките на битоописанието – водещата линия в българската проза. В такъв смисъл Димов е най-“небългарският“ писател или – както определят и Светослав Минков – „странно и екзотично цвете“, своеобразен тропически кактус в умерената климатична зона на българската литература. Характерно е влечението му към катастрофичното, нестандартното, подсъзнателното. Той може би малко случайно си избира професията на ветеринарен лекар, но съвсем закономерно подхожда към своите герои като лекар на човешката душа. Димитър Димов най-вече се интересува от човешките страсти, от човека в ситуация на вътрешен кризис, която го кара да върши невероятни неща, да постига големи успехи, но го изчерпва психически и го води до морална деградация. Героите му са силни характери, но тъкмо в това е тяхната драма. Повечето са белязани от една трагическа участ и добре им приляга метафората за „осъдените души“, дала заглавието на втория роман на Димов. Наричат ги мономани, отдали се на една страст и станали нейни роби. Страст, която измества всичко човешко у тях и се превръща в своеобразна идея фикс. Отец Ередия е подчинил живота си на идеята за световна католическа империя и господство на йезуитския орден. Фон Гайер – на идеята фикс за тържеството на нацизма и неговите социални експерименти. Борис Морев – на идеята за личното преуспяване и абсолютната власт на парите. Павел Морев – на идеята за световния комунизъм... Създавайки своите герои, писателят върви по дедуктивен път – от общото към частното, от човешкия тип към индивида. Индивидът се проявява като характер в рамките на типа, а мисловното начало при изображението е засилено. Писателят търси мотивите на човешкото поведение и ги проектира върху социума, върху средата, в която битува човекът. Така подсъзнателното, което движи Димовите герои, намира външна изява в социалната им принадлежност. Например Борис Морев е силният човек, типът победител, за чиито амбиции сякаш не съществуват прегради. Той обаче се реализира като тютюнев магнат и неговата сила е във  властта на парите.