Димчо Дебелянов- „Черна песен”

  • ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ- „ЧЕРНА ПЕСЕН”

    Примирение в крушението

     

      „Може би стиховете дават известен смисъл на живота,може би те обещават някакво бъдеще”-четем в писмо на Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджиева.То е от края на 1909г. или началото на 1910г.,а стихотворението „Черна песен” е публикувано за първи път през май 1910г. в сп.”Съвременник”.В това откровение пред любимото момиче прозира надежда за съхранена духовна висота въпреки ежедневните битки за съществуване.А понятието бъдеще бихме могли да го тълкуваме в различни посоки,като житейско прагматичната се изключва от поведението на човека и поета Дебелянов.Какво е имал предвид той:”слава?” или „живот в смъртта”-тази трайна теза в творчеството на Пенчо Славейков?Изключителният талант на Дебелянов бързо се отърсва  от влиянието на Славейков,но възторгът от цялостната му личност и мисия  в нашия културен живот остава завинаги.Стихотворението „На Пенчо Славейков” е портрет-възхвала.Определението на Дебелянов „жрец и войн на живота” е най-лаконичната и бляскава характеристика на големия поет Пенчо Славейков,цитирана безброй пъти и продължаваща да се цитира.

      А своя автобиографично духовен портрет Димчо Дебелянов озаглавява „Черна песен”.Стихотворението е лирично-драматична изповед,огледален поетичен образ на една обладана от полюсни противоречия личност.Изградена в редуването на контрасти,творбата разкрива специфичен дуализъм в единството на дух,битие и поезия.Неразказваемо се преплитат психологическите рефлекси на ненадмогнатата искрена болка,романтични повеи и водещите за времето постулати.

      В писмо до Николай Лилиев от същия период (1910г.)четем:”Николай,Николай,защо ние,всичките,се оплитаме във въпроси-за други най-лесно разрешими,а за нас страшни като смърт?Да не знаеш къде си,всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта,да живееш малко по-висш духовен живот,да изпитваш самопрезрението на безволния?...”

      Тук поетът сам очертава периметрите на личната си драма,но не строго индивидуална,а на „ ние,всичките”.Той търси корените и в индивидуалната духовна нагласа,битката вътре в самата личност („конфликти със самия себе си’),в противоречието между порив и необяснимите прегради,издигнати от самия „аз”.Но наред с тези психологически причини в поредица творби,особено в елегиите „Пловдив”,”Скрити вопли”,”Помниш ли,помниш ли..” и др. се налага и една друга линия,чиито корени са далеч извън психологическата настройка на личността.Те са в самото обкръжение,в стечението на обстоятелствата,които потискат порива и надеждата.Само години преди „Черна песен” Дебелянов написва „Светло утро”,където романтичната жажда за радост и красота се излива самоверно и неудържимо:”след бури-мир и тишина,/след нощ-безбрежна светлина.”;”и аз,пиян от светлина/в зорите ранни на деня,/повярвал в слънцето вървя/през буйно зрейнали нивя..”.В „Черна песен” ни пресреща крушението на младежката самоувереност,на надеждата.В ярки картинни образи поетът анализира душевното си раздвоение,блъскащите се контрастиращи пориви и от това състояние струи така познатата ни дебеляновска тъга.

      Всяка голяма литературна творба има своето самостоятелно битие,неповторим смисъл и внушение,но съотнесена  към цялостното дело на твореца,тя придобива и по различно внушение.Така в „Черна песен”,съпоставена с елегиите към дуалистичната природа на двореца,към отблясъците на някакъв фатализъм и предчувствие за предопределеност се прибавя и конкретната болка от преживяваното и непреживяваното,от това,което си е отишло безвъзвратно във времето и се е превърнало в спомен-мечта,спомен-мираж,само измама-илюзия.Раздвоението на душата,контрастите на личното изживяване в „Черна песен” ни отвеждат към психологическо-естетическото пространство на Романтизма,хвърлил силен отблясък върху модерното у нас в началото на 20 век символистично течение.От друга страна обаче те ни отвеждат и към лично преживяваното ,към искрената болка на поета.

      Цялата творба е изградена върху полюсни контрасти.Отчетливо се открояват противопоставените понятия:”ден-нощ”;”умирам-раждам”;”изграждам-руша”;”пролет-есен”;”крея-цъфтя”…Лирическият самоанализ на поета е изповедно вглъбен:

    Аз умирам и светло се раждам-

    разнолика настройна душа,

    през деня неуморно изграждам,

    през нощта без пощада руша.

       Най-често контрастите са разгърнати в картина;психологическото състояние е проектирано върху природни образи.Особено се открояват двойните контрасти в поетически фрази с еднотипен синтаксис:”в пролетта като в есен аз края,/в есента като в пролет цъфтя.”

      „Черна песен” е драматична изповед,болезнен самоанализ.Контрастиращи си картини многовариантно инсценират духовното раздвоение и вътрешната неудовлетвореност.Природните образи „море,буря,зора огнеструйна..” придобиват определен символен смисъл.Те метафорично внушават представят за непрекъснат кръговрат, в който се засичат взаимно отричащи се състояния.След всеки полет на духа неминуемо идва крахът  на устреми и надежди.В известната хиперболизация на изживяванията струи болка и самота.В застъпването на антитетичните състояния душата се люшка между полета и разочарованието.Стихотворението създава впечатлението,че тази битка е предвечна,че духовното раздвоение ще продължи до края на дните.Финалът на творбата идва с тъжно признание за поражение,с победа на крушението;”и плачът ми за пристан умира,/низ велика пустиня развян.” В заключителните акорди на творбата звучи тъжно примирение.

      Мотивът „пристан” преминава през поезията на Дебелянов като трайно незаличима болка.В „Черна песен” той оставя обобщена абстрактна представа,напълно лишена от предметна конкретност,докато в „Скрити вопли”,”Помниш ли,помниш ли…” и др. творби копнежът по пристан е инсцениран в познати скъпи образи,които някога са били реално ежедневие,а днес са се превърнали в мечта-спомен:”бащината къща”,”стаята позната”,”старата икона”,”старата на прага”,”безсилно рамо”,”усмивката блага”…”Черна песен” звучи като романтично-абстрактна творба,в която пулсира жажда за духовен мир и жива човешка болка.Тук всяка дума от финала ни кара да търсим закодиран скрит смисъл.Той е по-скоро намек,алюзия,догадка.Въпросите са много.Кое е това „безстрастно време”?Коя е тази „велика пустиня”?Дали това са необхватните простори на духа или негостолюбивото,смазващо обкръжение на реалния свят?Може би и двете.И отново се сещаме за елегиите.В „Пловдив” четем:”аз бродя за утехата нерад-/и кат изгубен в пустошта огромна.”Една съпоставка между:”пустошта огромна” и „великата пустиня” показва близостта на понятията.Зад романтичната обобщеност на образите прозира реалната действителност и една горчива човешка участ.

    Неразрешимите духовни конфликти,вътрешната противоречивост  на личността създават постоянен лиричен драматизъм в стиховете на Дебелянов.Да проследим движението на емоционалната вълна.В „Черна песен”то не е така сложно,на приливи и отливи,както е в елегиите,но също така следва низходящата линия:”Сън са били белоцветните вишни!”(„Помниш ли,помниш ли…”);”гасне мълком живот неживян…”(„Черна песен”).

    Духовната раздвоеност,доминиращото болезнено чувство за самота и обреченост,копнежната  неутолимост сродява поезията на Дебелянов със стихове на Яворов.При Дебелянов обаче навсякъде побеждава кроткото смирение с пред заника на живота;надеждите са миражни илюзии,”скрити вопли”,отекнали „под сурдинка”.Точно нежната,неагресивна,изповедно искрена болка,която струи от цялата поезия на Дебелянов между най-отличителните щрихи от неговия поетичен портрет.При Яворов в стиховете,свързани със символизма бушува непримирението.Някаква вулканично унищожителна стихия,някаква демонично необуздана сила се сражава със собственото разочарование и безизходицата на личността.Ако при Яворов голямата школа на модерната поезия у нас тръгва от философската основа на символизма,Дебелянов,колкото и да е субективен,е повлиян най-вече от по-външната словесно стилическа магия на символизма.Яворов и Дебелянов,това са две сходни и в същото време извънредно разнолики индивидуалности,които неповторимо и завинаги се открояват в нашето културно пространство и със сходството,и с различието си.Ритмичната изящност,безупречното съвършенство на Дебеляновата поезия,разнообразната мелодика на римите отвеждаща към школата на великите символисти Верлен,Албер Самен,Малараме,Блок…Неслучайно Дебелянов вплита техни редове в отделни свои творби.

      Самото название „Черна песен” събужда асоциация за зло предчувствие,за прокоба.Това подсилва трагическото звучене не само на тази творба,но и цялата Дебелянова лирика.Опоетизирането на самотата,болката и смъртта,на искрената човешка драма,на дисхармонията между копнеж и обкръжаваща реалност се оплитат в обща тъжна мелодия,която следва Дебеляновите стихове във вечния им път из българската литература.(Н.П.)