Диалога на човека с образите на родния свят

  • Прочетете фрагмента от стихотворението „Майце си” на Христо Ботев и коментирайте диалога на човека с образите на родния свят.

     

             В поезията на Христо Ботев пламенните послания  и идеологически рефлексии се съчетават  със спонтанно,интимно-изповедно обговаряне на света. Всички проблеми,цялата неповторима система от духовни усещания, промисли,копнежи  се свежда до субектния  свят на лирическия герой, до личното пространство, озарено и осмислено във функцията си на диалог с най-близките хора. Стихотворенията звучат като дълбоко, изстрадано споделяне, като вопъл, който може да бъде усетен и разбран от сродна душа. Четири са творбите, изграждащи своеобразния изповедно-диалогичен цикъл в Ботевата поезия/Майце си,Към брата си,Делба,До моето първо либе/. В тях проблемно-тематичните пластове са богати, респектиращо мащабни. Говори се за търсене и стремеж, за неразбиране и отчаяние, за любов, саможертва и открит екзистенциален смисъл. Всичко се пречупва през експресивно фиксираната връзка с родния свят, с неговите начала, икони, символи. Там,сред образите и хипостазите, като първа по значимост величина се откроява майката-изконен образ на неразривността между личността и домашния свят.

                  В жанрово отношение „Майце си” е елегия. Лирическият герой споделя своята тъга, обхваналото го усещане изчерпаност, бликащото от стиховете градиращо отчаяние. Животът му се е превърнал в кошмарна материализация на несбъднатостта. Всичко,което го заобикаля, навява песимизъм,неверие, бездънна пустота. Преливащата горест се разстила в пространството на споделеността. Ако не спасителна и утешителна, то поне  натоварена със значимост е мисълта,че има с кого да поговори, към кого да адресира мрачните си открития за същността на света, за губещите се смисли на едно търсене, в което надеждата и целта неумолимо се губят. Пред майката може да се изрази невидимата за другите свръхценност на една душа-изтерзана, конвулсивно разпъната и мятаща се, губеща себе си в невъзможността за реализация.

        Да се върнеш мислено към началата, да усетиш неповторимата тръпка от досега с родното, да посветиш най-обичаните си същества в собствените вълнения, тревоги-това е едно от най-емблематичните усещания за мислещия и емоционален човек. Самият акт на споделеността не носи просто облекчение, а в него се крие някаква по-висша проекция на осмислянето.  Човешкият път,опит често се сезира в самопознанието, в отговора на най-трудния въпрос : Кой съм? или Къде вървя?. Следващата степен на екзистенциална легитимация е посвещаването на някого, правенето му съ-причастен в терзанията и копненията. Класическата ни поезия познава многобройни знакови „завръщания” на лирическия персонаж в уюта, в представите за нещо родно, сакрално, необозримо. От До моето първо либе / Ботев/до Прощално на Вапцаров,от Скрити вопли /Дебелянов/ до Потомка /Е.Багряна/ в различни аспекти и интонационни детайли се проблематизира човешкото докосване до най-съкровеното и неотменната интелектуална специфична равносметка за най-важните хора и неща в битийния дискурс.  Първото Ботево стихотворение Майце си задава един модус на общуване, докосване и духовно съприкосновение.

    Лирически герой е синът, който иска да изговори ,да посвети майка си в жестоката патетика на своите терзания. Тонът е потискащ, пропит от мъчително светоусещания, болезнени предположения, тягостни предзнаменования. Един човек се обръща към началото на пътя си, за да потърси там някакво обяснение за всички беди, за неслучилите се радости и вдъхновение, за изгарящото настоящо чувство на неудовлетвореност:

                              Ти ли си,мале, тъй  жално пела,

                              ти ли си мене три годин клела,

                              та скитник ходя злочести ази

                              и срещам това,що душа мрази.

    Още в първия стих има обръщение към майката и това ще се превърне в художествена доминанта, в обозначителен  художествен и семиотичен знак за цялото произведение. Самата  дума мале носи спецификата на народнопесенната лексика. Назоваването на майката така носи и архаизма и поетизма, зад които стои представата за съкровеност, силна емоция, неистово пожелана духовна близост. Лирическият субект заявява намерението си реторично да маркира всички,било то и най-болезнени зони но разбиранията в патриархалния свят. Откроява се първият структурно откроен мотив в изповедта на сина. Това е евентуалната вина, възможната, възможната, явно не реална  е вменена,грешка пред родовата сакралност. Тя може да носи в себе си ритуалността на нещо неотменимо и фатално. От нея следват всички възможни беди, злочестини.  Във  фолклорната мисловност здраво е заложена идеята, че няма спасение от родовата клетва.  Ако майката,провокирана от грешки на децата си, ги прокълне, то тези слова се натоварват с магическа сила и никой не е в състояние да отстрани тяхната фаталност. Лирическият герой идентифицира себе си като човек свързан  с патриархалното светоусещане. Питайки се защо животът му е така объркан, безсперспективен, страдалчески, той достига до възможното обяснение за тежките простъпки, за прокобата на майчините слова.

    Разбира се,в цялостния поетичен дискурс клетвата остава като отхвърлена от само себе си възможност. Важен е реторичният ефект на този образен модел, зададените с такава сетивна напрегнатост въпроси, драматизма на очакваното и предположеното. Иначе е ясно,че синът не е извършил  непростимите простъпки:

                                          Бащино ли съм пропил имане,

                                         тебе ли покрих с дълбоки рани.

    Бащино имане ,реалната и вътрешна нараненост у майката са още образни единици на това врастване в стилистиката на родовостта. Всъщност причините за страданието са другите, а емблемите на патриархалността са най-вече знак за светогледа,за представите на лирическия човек у Ботев. Това е и първата значима трансформация, семантичното и образно превключване в стихотворението. Мотивът за клетвата и вината не дублира народната песен,а се извършва характерното за поета преобразуване. Конфликтът в лоното на родовостта е станал ефектен орнамент , естетска декорация, чрез него вече ще се навлиза в същината , в истинските дилеми за пътя, избора, смисъла и съдържанието на едно съществуване. Не съдържателна,а стилистично-формална,структурна е тази символика в началото на творбата, а самият конфликт е мистифициран/инсинуиран/,т.е. той реално не съществува. Вместо разнобой между говорещия син и майката –адресат, реципиент на развълнуваното слово  се изгражда постепенно едно пространство/имагинерно/ на доверие, взаимно разбирателство, споделени тегоби.  Това е и текст не за конфронтацията, а за  консолидацията във всички абстрактни възможни зони на родово-патриархалната общност. Майката се явява не като причинител,а като възможен изцелител на болките/въпреки че по-надолу в текста и тази възможност ще се отхвърли, привидяна като красива илюзия в общия елегично-песимистичен дух на художественото внушение/. Огромна, до екстремност уедрена и патетично изразена е скръбта на лирическия персонаж. В неговата самота  има нещо романтическо, надличностно, вечно. Текстът имплицитно поставя въпроса възможно ли е толкова страдание да се побере от една отделна личност, а оттук следва и възможното тълкуване, че поетът визира нещо по-общо, че алюзията е към несретата на цял народ или друга общност.нищо,че елегията Майце си се възприема като обговаряне на дълбоко субектния човешки свят. Самите лица, израженията на болката също са разкрити с познатата стилизирана образност: