Детството

  • Детство !!!... Това е онзи вълшебен период от живота ни , в който стартира нашето опознаване на света – най –вече на хубавата му и безгрижна част. Другата – с проблемите и нелицеприятните неща родителите ни , поне в този етап гледат да държат далече от нас. Защото успешното начало на всеки житейски път създава предпоставки за успехи и по нататък. И е много важно за формиране на зрелия човек първичната мъдрост на детското възприятие. Наглед мънички грешки в този период могат да доведат до тотален срив у порастналия с порастналите грешки, човек.

    Моето собствено детство протече по този начин. Смея да твърдя имах всичко – обичта на родителите си и всички останали от фамилията/имах привилегията да съм първо внуче/, щастливи игри в детската градина ,за която мама не беше необходимо да кандидатства сто пъти по интернет и да доказва колко нужна е социализацията за нейното дете. Даже мисля ,че имах и доста повече от много деца. Имах морето .Само онзи, израстнал близо до него, може да разбере колко много дава то , на какво ни учи и усещането за свобода и необятност ,което те съпътстват ,когато си край него. А най – големия житейски бонус беше професията на майка ми. Аз порастнах в кукления театър . И там чрез всички приключения на приказните герои научих кое е добро ,кое е лошо , за кое си струва да се бориш , а кое да подминеш с мъдро безразличие . Приказките събират синтезирана цялата житейска мъдрост на света за неговото вековно съществуване. И станах това, което съм и без помощта на компютъра.

    Сега се опитвам да погледна на себе си и своето детство като на мост между сегашните деца с тяхното ежедневие и детството на един мой много любим герой от детски роман – Точица от романа на Ерих Кестнер „ Антон и Точица”. Подобно на истинския живот , и в приказките и в романите за деца не всичко е розово. Иначе не би било правдиво. И как иначе бихме се научили да ценим онова ,което имаме , ако не се срещнем със ситуации , в които децата нямат и мечтаят за много малки,но безкрайно ценни в техните очи неща.

    Не искамда звуча пресилено нравоучително като кажа, че съвременните деца имат много, ама наистина много.

    Обаче не мислете ,че това ги прави щастливи. За съжалене не, защото щастието не е в имането , а в онзи сладък и кратък момент да получиш нещо мъничко ,но много желано. А пресищането генерира досада , скука , егозизъм и неспособност да се радваме. И наистина доста често се срещаме с такива примери около нас. И още едно нещо - задоволяването на всяка прищявка, обграждането с неща, за които не си проявил дори и най-малко усилие, за да ги получиш води и до погрешен модел при подреждане на скалата на ценностната ти система. Предметите заемат по-горните места , а живите отношения със света ,природата , хората остават доооста по-назад. И децата израстват материално задоволени , но ограбени откъм емоционалност , съчувствие и съпричастност към живота на другиите. И така се ражда очуждението ,което ги кара да се чувстват по-добре пред компютъра , а не в двора на училището или кварталната градинка, така както беше с нас , така както е било с нашите родители.Всъщност , без да съзнават и деца , и родители плащат една твърде висока цена за това ,че живеят в изключително забързано време. Майките и бащите погълнати от динамиката на професиите си , устремени към по-високо професионално утвърждаване , просто не усещат кога децата и порастват...за съжаление , без тях.  Без техните ласки , без техните съвети , без общото време за игри и споделяне. Родителите осъзнават своята липса в света на децата си ,но притиснати от невъзможност за алтернатива в общуването си с тях, решават да компенсират тази липса с купуване на скъпа играчка , задоволяване на екстравагантна прищявка...с една дума нещо материално. И децата влизат в тази матрица и много скоро тотално са подчинени на нея и започва да им харесва да манипулират родителите си точно по тази линия – липсата на време за човешко общуване и замяната и с подаръци. И детето израства с този емоционален дефицит, става родител и нещата отново ще се повторят.Защото дори и да има време за своите деца, то няма да има какво да им привнесе от своя детски свят и дано поне се опита да намери пътя за общуване с тях , а не продължи по линията внимание = купен подарък.

    Е, с моята любима Точица нещата стоят  по доста различен, но и доста сходен начин. Тя е дете от време , далеч преди появата на компютъра и глобалната мрежа. Има своето истинско детство , родители ,които могат да и осигурят всичко поискано, но за съжаление не чак толкова от личното си време и внимание. И това я кара да се впусне в едно приключение , водена от своята гувернантка. Всяка вечер тя заменя уюта и топлината на  дома си с възможността да играе една роля. Преоблечена в дрипи ,заедно с госпожица Андахт , тя стои на моста и жалостиво приканва минувачите да си купят кибрит. Подбудите за тази авантюра няма да коментирам ,но само ще спомена ,че не е липсата на средства . Точица не си доспива , става бледа ,но  печели нещо много различно от своя свят –печели емоцията да влезе в кожата на бедно дете, а също и възможността , докосвайки се до една друга реалност да прояви чувствителност към нея. И накрая ,но всъщност като най-ценна придобивка ,тя печели един забележителен приятел в лицето на Антон, става съпричастна с неговата нелека съдба и получавайки своя житейски урок ,успява да  промени и отношението на своите родители. Краят е щастлив за всички. Мисля си ,че ако всяко днешно дете познава приказките и романите ,възпитали нашите родители , нещата в училищата щяха да бъдат по-различни. И нямаше все по-често да чуваме във вечерните новини за детска агресия, за престъпления , извършени от деца. Защото само възпитаването в добро и красиво , заложено в детската литература , гарантира ,че детето пораства истински човек , че света ни върви по пътя към един истински свят. И нека това не звучи утопично. Защото топлото мляко и закуската са важни за живота на едно дете ,но хиляди пъти по-важно е с какво пълни душата си.