“Декамерон” - огледало на душевността на ренесансовия човек

  • Декамерон- огледалонадушевносттанаренесансовиячовек

    Повод за написване на книгата „Декамерон” е върлуващата във Флоренция през 1348 год. чумна епидемия, която може да се възприеме и като смърт на старото време. Нейният автор – Джовани Бокачо, твърди, че целта му е да забавлява и носи удоволствие. Смята се, че Бокачо е работил върху своята творба между 1348 и 1453 г. като е черпил инфолмация от италиански фолклорни разкази, от антични и източни легенди и приказки. Ренесансовият сборник включва в себе си общо сто новели, разказани от десет дами и трима кавалери в разстояние на десет дни. За всеки ден се избира съответно „крал” или „кралица”, чиято роля е да организира протичането на деня – хранене, забавления, четене, като водещият задава темата и всеки разказва по една история.

    Творбата на Джовани Бокачо синтезира основните идеи на ранния Ренесанс в Италия. В този сборник с новели авторът утвърждава една нова концепция за човека като умело съчетава доброто и злото, възвишените чувства и греховете, господарите и играчките на съдбата. „Декамерон” представлява огледалото на живота, на обществото и на човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни. Това е една енциклопедия на ренесансовата плът, която не желае повече да се съобразява със средновековните норми.

    Светът в „Декамерон” е този, в койтоперсонажитепроявяватразличнистраниотхарактераси,разкривайкисвоятажизненафилософия.Чрезразказаното в новелитечитателятимавъзможносттадаседокоснедочовешкитевзаимоотношения, отразени в Бокачовататворба.Тесаизпълнени с личниамбиции, пристрастия, мъдрост, наивност, добронамереност, злостилизавист.

    Темите и мотивите, преплитащи се в „Декамерон”, са разнообразни и създават един жизнерадостен свят, в центъра, на който стои човекът и неговата „огледална” участ. Доминиращи в сборника са темите за любовта, пълноценният човешки живот и лицемерието на духовенството. Основната идея на новелите е пресъздавания „нов” свят на новата ренесансова личност, заедно с нейната различна нравственост, основана на принципа – „изкуството да се живее”. Символ на умиращия средновековен мироглед е поразената от чумата Флоренция, а символ на освободената човешка духовност са разказвачите.

    В преобладаващатачастотновелитеводещ е мотивътзалюбовта.Тя е представенакатосилата, коятодвижисвета.Нанеясаподвластнивсички. Товачувствонеоставанепознатодоринатези, коитосадалиобетзацеломъдрие.В обществотоимаизключителномногопроявиналюбов.Вълшебноточувствопроменявсички.Такава е историятанаревнивияФерондо (дентрети, новела осма), койтопреминавапрезчистилището“, измисленоотневярнатамужена и нейниялюбовник - абата.Ревнивецътплащазагреховетеси, докатодуховникътсезабавлява с неговатасъпруга.Накраямъжът е изцеленотсвоята така нареченаболест” и всичкопродължавакактопреди.Тозипримерниубеждава в товаколкоизобретателнимогатдабъдатхората, преследвайкилюбовта.