“Да се завърнеш в бащината къща” Димчо Дебелянов

  •                                                 “Да се завърнеш в бащината къща”

     

    1. Елегията “Да се завърнеш в бащината къща” е лирическа изповед на модерната душа – пронизана от трагизъм, раздвоена между минало и настояще, между мечта и реалност. Текстът се вписва в цялостното творчество на Димчо Дебелянов с темата за спомена блян и с осъзнатата истина, че в новия свят устойчивите опори на човешкото са безвъвратно изгубени и човекът е обречен да бъде бездомен, безприютен, сиротен странник, лишен от сигурността на изначалната подреденост на битието.

    2. Липсата на заглавие е характерна за модерната поезия. Свързана е с отказ от насочване на вниманието към конкретен аспект и стремеж за излизане извън ясното, точното, определеното. Внушенията трябва да се търсят по посока на общочовешкото, универсалното.

    3. Форма на изказ:

    – Стихотворението е издържано в “ти” – форма – тя също универсализира посланията на творбата. Формата е неопределена, неперсонализирана; с лирическия говорител може да се идентифицира всеки читател, защото зададените въпроси и изповяданите откровения са едновременно екзистенциални и лично-съкровени. Така се постига характерната за Дебеляновите текстове близост с читателя – той съпреживява изповяданото, става част от мечтания от всеки човек миг на завръщането.

    - “Ти”- обръщенията са всъщност само привидни. Лирическият Аз не търси някого,  с когото да споделя; в творбата се долавя принципът на потиснатата диалогичност. Текстът представя диалога на душата със самата себе си; той е себевглеждане, вътрешен размисъл – за мечтателността, но и за драмата, породена от неосъществимостта на бляна.

    4. Жанрът на творбата е елегия – преобладават скръбните, тъжни чувства. Изповядана е неудовлетвореността на лирическия герой от разминаването на спомена мечта и настоящето, захвърлило човека в един несигурен, студен, неуютен свят. “Да се завърнеш...” е текст оплакване, горестен вопъл на душата, самотна и страдаща, но и копнееща за обич, топлина, споделеност.

    5. Структура – Стихотворението е изградено от три части, смислово и графически обособени. Първата част разгръща мотива за завръщането в дома убежище; втората – за срещането с майката, даряваща утеха и опрощение. Финалното двустишие е поантата на лирическата творба – тя сменя рязко настроението, прекъсва мечтата, утвърждава безнадеждността на захвърления в скръбта човек, осъзнал, че връщането назад е невъзможно.

    6. Лирически образи:

    - ДОМЪТ – въведен още в първия стих на творбата чрез синонима “къща”. Според митологичното и религиозно мислене домът е сакрален център, образ на целостта и хармоничността на личността. В него човек не само се чувства в лоното на родовото, но и се разполата в духовния център на света, защото домът е умален модел на космоса. Домът носи стойностите на защитеност, съкровеност, близост до божествената благодат. За модерното съзнание обаче, макар че запазва своята сакралност, домът става амбивалентен топос – на срещите и разделите, на отпътуванията и завръщанията, на ограниченията и носталгията. Домът е едновременно приют, но и пространство на трагическите прозрения; на надеждите, но и на изгубените илюзии. Чрез този ключов за творбата образ Дебелянов преплита модерната представа за времето като линейно протичащо, необратимо и митологичната представа за цикличното време, характерна за традиционното патриархално съзнание. Драмата на Дебеляновия герой е, че не може да синхронизира двата времеви модела. Той не престава да усеща върху себе си белега на бездомничеството, на страданието, преживява загубата на изконноценностното. Драматичното търсене на опори го води назад, пътят към дома го привлича, защото е начин да се преодолее мъчителното чувство за вина, за сторен грях спрямо най-съкровените образи от интимната и родовата вселена.

    - Мечтаното, сънуваното завръщане на Дебеляновия герой към пространството на съпричастността става през НОЩТА– време на магичност и тайнство, но и време, което пробужда паметта, детските спомени за любими образи и топли човешки отношения. Образът на вечерта в елегията е персонифициран – тя “смирено гасне” и разгръща “тихи пазви”, за да приласкае, подобно на майката, бездомния странник. Вечерта е “вътрешният пейзаж” на душата – смълчана, плаха, смирена в мечтания миг на завръщане, на съпричестяване с духа на детството. Това притихване на душата е предадено не само чрез метафоричността на изказа, но и чрез звуковата организация на стиховете – алитерациите на “х”, “ш”, “щ” внушават тишина и покой, смиреност пред загадките на битието.

    - Мечтаното пътуване на лирическия герой във втора строфа го изправя пред ПРАГА на родния дом. Символиката на прага във фолклорната традиция го обвързва с идеята за граничност. Той разделя вътрешното, домашно-интимното пространство от външното – студеното и враждебното за лирическия Аз. Светът “вън” не е оправдал очакванията за познание, за разширяване на хоризонтите; оказал се е “бреме”, натоварващо човека с “черна умора”. Градът настояще е потискащ и зловещ, затова героят търси спасение в родното, в пространството на изпитаните ценности. Прекрачвайки прага на дома, той преминава от профанното в сакралното, попада в друго измерение.

    - На прага го посреща МАЙКАТА – тази, която бди за неприкосновеността на чистотата на дома, която не позволява в него да проникне демонското, злосторното. Майката е архетипен образ на сакралността. Неслучайно тя е сдвоена с иконата – и при двете е употребено определението “старата”: “старата на прага”, “старата икона”. “Старата” носи идеята за древност, изконност, вечност. Със своята “усмивка блага” Дебеляновата майка асоциира Богородица, тя е самият образ на любовта, уюта, всеотдайността. Майката успокоява и опрощава: “и сложил чело на безсилно рамо,/ да чезнеш в нейната усмивка блага/ и дълго да повтаряш: мамо, мамо...”. Домът, майката, иконата съграждат интимния иконостас на лирическия герой. Съзерцаването на иконостаса е пробуждане на бляновете и спомените, чрез които оживява архетипът на детството – чисто, светло, райски невинно.

    - Обиталище на спомените и бляновете е “СТАЯТА ПОЗНАТА” – там реалното и нереалното си дават среща; там, макар и за миг, сънищата стават действителност. Но само за миг! В следващия оживялото в съзнанието видение изведнъж се оказва само една илюзия: “О, скрити вопли на печален странник,/ напразно спомнил майка и родина!”.

    7. ПОАНТАТА на творбата завръща драматично лирическия човек отново в студенината на настоящето. Възмечтаният свят на дома – неговата истинска родина – е невъзможен, споменът за него провокира единствено болка в душата на модерния човек. “Скритите вопли” са израз на жалостта и мъката, те са плач и стенание, прозрение, че утеха и спасение няма. “Воплите” са езикът на страдащия човек, който притежава дома в себе си, в спомените и мечтите си, но не може реално да се завърне в него.

    8. Темата за скритите вопли е темата за примирението с полюсите на битието, с вътрешния драматизъм на света и човека в него. Примирението е философска позиция за света, порив към хармония, към оня съдбовен миг на великото чудо, който ще съедини трагическите противоположности – възможното и невъзможното, земното и божественото. Затова е и толкова болезнена носталгията по завръщане към миналото, към чистотата на първоизворите. Раздвоен, безприютен, “печален странник” е лирическият герой; той вижда невъзвратимото, но най-ценното му достояние е, че има и сетива за религиозните знаци на света, че не е изгубил способността си да разгадава свещените послания на миналото, да говори с родовите богове.

        

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

       “Помниш ли, помниш ли”