Да бъде ден - Христо Смирненски

  • „ДА БЪДЕ ДЕН"

    Пророчеството за края на стария свят

    Поезията на Смирненски често вещае един утопичен свят. Положен в бъдещето, този свят е алтернатива на настоящето на социани полюси и противоборства. Ценностният конфликт между тези светове се разрешава единствено чрез бунта на масите, в катарзисния огън на социалния катаклизъм. Социалният бунт в стихосбирката ,Да бъде ден!" е представен в измеренията на мистичното. В устрема към утопичния свят личността изчезва. Ражда се колективната само личност на устремените към бъдното маси, гневното „ние". В стре­межа да аргументира левия идеологически мит авторът опоетизира социалния сблъсък, а в нравственото измерение на този сблъсък открива потвърждение на „революционното пророчество" и сам пророкува настъпването на глобална обществена промяна. В програмната творба от стихосбирката бунтът е смислово-образно изравнен със стихийната логика на естеството. Основополага­ща метафора в това отношение е денят, а възгласът „Да бъде ден/" се превръща в зов за справедливост, апел към човечността, но и проклятие на света - социален ад. Естетизиран е образът на човешките маси и се гради внушение за тяхната месианска роля. Бунтът е представен чрез метафориката на мита - възпроизвежда се сюжетът на новозаветния Апокалипсис, пророкува се Съдния ден на социалното въз­мездие, преосмисля се символиката на кръста. Така творбата митологизира социалните процеси и ги сравнява с природния кръговрат, при което чрез логиката на естеството се осмисля необходимостта от коректив на социалния живот. В стихотворението „Да бъде ден!", чието заглавие именува лиричес­ки цикъл,  се огласява копнежът на онеправданите за справедли­востТо чертае апокалиптична картина, акценти в която полагат образитеот античната и от библейската митология. В качеството на арг- ументация е привлечена разнообразна символика - древните символимрак и светлина, Земята - Майка, християнският символ кръст („грамаден кръст"), старозаветният златен телец („златний бог"). Ако

    Златният телец запазва традиционните си значения (примитивизъм,

    неовладени желания, алчност), не може да се каже същото и за разпятието(новозаветен символ на страданието, смирението и възкресението).Напластяването на символите сблъсква разнородни значения и Гради представа за обхващане на целокупното човешко време.

    Началото на творбата представя света в състояние, близко до небитието, преди от мрака и хаоса да се родят светлината и формите на  изначалния порядък:

    Нощта е черна и зловеща, нощта е ледна като смърт...

    Анафората „нощта" в първите два стиха откроява образа, който e антитеза на посочения в заглавието и във финала на текста, съдържащи заклинанието „Дабъде ден!" Но ако Нощта, сравнена със смърт, напомня на предначалието и небитието, то „разкъсаната земна гръд" и струящата от нея „кръв гореща" са алегорични образи на живота-пораждан, за да бъде безмилостно унищожаван. Затова и другите изображения свидетелстват за „димящите развалини" на един свят в своя край - тържество на зло и смърт.