Цикълът 'Песни за човека'

  •  

    Цикълът „Песни за човека”

     

    Песента е емблематичен образ в поезията на Вапцаров, най-многозначният символ в поезията на Вапцаров – песента отвежда към света на мечтите, на творческия потенциал на човека, тя е способността на словото да събужда за нов живот, да изказва способността на човека да се преражда за доброто, обичта, надеждата, вярата; песента е романтичната утопия на светлото бъдеще, в което хармонично ще съжителстват човекът, трудът – радост и творчество, машините, природата, целият космос; песента е победа на духовното над материалното и над смъртта. Тези значения на песента я нареждат сред екзистенциално най-важните духовни жестове на човека и в този смисъл я сродяват с вярата и любовта. Затова цикълът, възпяващ човека, е открит тъкмо от „песента” – поетическо слово – посветена/о на вярата.

    Назовавайки песни своите прозаизирани стихове, поетът се стреми да преосмисли функциите на лириката, да изтъкне „непесенното”, непоетичното в своите лирически сюжети. В този смисъл авторът следва тенденцията на „оварваряване на поезията, чието начало у нас поставя Гео Милев. Чрез песента се формулира и Вапцаровата концепция за човека и светапостепенното отъждествяване на индивида с общността, основано на разбирането за индивидуалното човешко съществуване като повторение на голямата драма на човешката общност.

    Първият поетически цикъл – „Песни за човека”, представя човека като субект и обектна творческото преживяване. Възпяването му е резултат от разбирането за висшата роля, която му е отредена – творец на света, повярвал в утопията на социалната справедливост. Рамката на цикъла са стихотворенията „Вяра” и „Песен за човека”, които обобщават тази теза. „Вяра” представя житейската философия на Аза, превръщащ Вярата в Битие. „Песен за човека” обобщава лицата на човешкото в един свят, където то е проблематизирано. Отвеждането на низкото, битовото към духовното, космическото разкрива мощния диапазон на човешкатареализация. Заключените в тази рамка творби разглеждат отношението на човека със света. Героите са положени в пространството на трудовия делник, на машинната действителност („Пролет в завода”, „Завод”, Писмо” и пр.), но също така и в пространството без граници на света(„Двубой”),в пространството на времето(„История”).

     

    „Вяра”

    Стихотворението е първо както за цикъла, така и за цялата стихосбирка и в този смисъл е програмно. То е своеобразен манифест на творческата и идейнатапозиция на Вапцароввътрешна насоченост към бъдещето, екстазно изживяване на идните дни като коректив на настоящето. Поетът е убеден, че липсата на добро, красота и истина в днешния свят е знак за неговата неминуема всеобхватна промяна утре. Като представя противоречивия образ на живота, творбата утвърждава, че човекът осъществява себе си в борбата за хуманизирането на социалната реалност и реализира по този начин своя съзидателенпотенциал. Текстът осмисля категориите живот, вяра и личност една чрез друга. Още заглавието извежда вярата като основна екзистенциална категория и свръхценност в нравствената система на Вапцаровия лирически Аз. Животът аргументира вярата, но същевременно тази вяра у Вапцаров е утопично видение за човека и света такива, каквито поетът би искал да ги види.Упованието, вярата във възможността да се съгради друг, алтернативен свят на мястото на съществуващия осмисля битието на човека, осмисля хоризонтите на бъдещето, превръща се в основание и стимул на живот.Вапцаровата екзистенциална философия е доминирана от оптимизма и мечтата за бъдещите „дни честити”, за хармоничното бъдеще.

    Стихотворението е изградено от 10 строфи, разделени смислово в две композиционни части. Първата интерпретира темата за двубоя между човека и живота и за любовта на човека към живота, а втората – за човека и вярата, за изпитанията и устойчивостта на вярата, за упованието в бъдещото светло и щастливо съществуване. Внушенията на текста са осъществени чрез тези и антитези, а финалният синтез обвързва двете централни теми (за живота и вярата) в общата теза за вярата като синоним на живота и живота като вяра.

    Още началото на текста откроява двуизмерността на Вапцаровия възглед за същността на човешкото – за него се говори спокойно, непатетично, с изповедна интонация в първоличен изказ. От една страна, чрез небрежния посочващ жест човешкото е видяно в неговата земна, биологична, битоваприрода: „Ето – аз дишам, / работя, /живея...” Другата същност на човешкото се свързва с възвишеното, свисоките духовни пориви, с живота като екстазно изживяна свръхценност: „Аз пак ще обичам”, „За него – Живота –/ направил бих всичко.” Лирическият Аз е поет. Поетическото творчество е дейност, съизмерима с божественото като творчески акт. Творецът е боговдъхновен и е призван да бъде духовен водач на простосмъртните, да прави явни божествените истини, поетът има творческа дарба. Вметнатият в скоби израз „(тъй както умея)” омаловажава творческия поетически акт, приземява го до овладяване, умение. Така още в самото начало текстът осъществява диалектиката и противоборството между земното и божественото, между битово-биологичното и духовното в човешката същност.