Човекът в творчеството на Пенчо Славейков

  •  

    КУРСОВА РАБОТА
    по дисциплина:

    Българска литература от Освобождението до
                  Първата световна война

    Тема: Човекът в творчеството на Пенчо Славейков

     



    1.Личност и творчество
     

    2.“Епически песни“

    3. Философски поеми

    4.Фолклорни стилизации
     

    5. „Нерзделни“

     

    6.“Сън за щастие“

    1.Личност и творчество

    Израснал в духа на просвещенския реализъм и духа на патриархалното общество Пенчо Славейков остава в представите и съзнанието на българина с определения като сложен, странен, неразбираем. Той е представител на едно ново поколение в българската литература, осъществяващо връзката между литературната традиция на Възраждането и модерното съзнание на бъдещата творческа личност, характерно за началото на 20 век.Пенчо Славейков е роден на 26 април 1866г. в Трявна в семейството на големия възрожденски общественик Петко Рачо Славейков, амайка му Ирина е от богат чорбаджийски род. Той е първият български писател европеец, чието творчество е свързано със задачата да приобщи българската литература към европейските критерии за нравственост и добродетелност. Макар и дълго живял в предосвобожденско време Славейков става пропагандатор на новите идеи на литературата, той пръв заговаря за Ницше, внася култа към Ибсен, също и руската класическа литература, с характерния за нея хуманизъм. Така  Славейков поставя началото на българския модернизъм, на съвременната българска литературна традиция. Като основател на кръга „Мисъл“ Пенчо Славейков прилага на практика новите философски и естетически представи. Възприемането му напомня разминаването на две епохи, освен поезия пише и критика, доста забавна за четене, Славейков се обявява срещу писането подчинено на дохмата, според него трябва да бъдат презирани всички писатели, които влизат в нея. И същевременно с това влиза в кръга мисъл, което е също едно от големите противоречия. Славейков прославя самотата на личността и в същото време пише за колективния дух, но въпреки дълбоките противоречия на двете епохи, той е фигура на единно поведение в българската литература. Известно в българската литература е конфликтът му с Вазов, за скандално се определя отношението му към Ботев. Противоречивото му мнение за модерната поезия предизвиква недоумение.
    Димчо Дебелянов дава едно от най- точните определения за Славейков, нарича го „Жрец и войн на живота“. Той носи в себе си жреческата сила, осмисля се като пророк, който ще изведе българската литература от пустинята по пътя на Ханаанската“ ( Т. Жечев)
    Влияние върху естетическите  и творческите му концепцииоказва тежката му драма измръзването на леда на Марица през 1844г. Той остава с физически недъг до края на живота си, а това поражда мотива за „себенадмогването“, за преодоляване на страданието, за един пълноценен и достоен човешки живот въпреки страданията. Самият той казва „Падането на леда на Марица ме направи поет.“ Тези негови думи насочват и към неговото отношение към страданието. Докато Яворов разкрива мъчителното раздвояване между телесното и духовното, страда от противоречията, то Славейков ги приема за нещо естествено, за човешка същност, смята, че без страдание няма изкуство. Славейков остава белязан от болестта за цял живот, макар и да ходи по лекари, навсякъде му поставят различни диагнози и никое от леченията не дава резултат.
    Важен етап за духовното му развитие е престоят в Лайпциг 1892г. във философския факултет, където е бил и д-р Кръстев. Още от тази си възраст Славейков превръща страданието във философия на твореца. Според него българската литература трябва да се превърне от национално описваща в литература за света. А новият творец трябва да изрази в творчеството си и индивидуално неповторимия, и специфично националния, и универсалния човешки дух.Силно възмутен от Кирил Христов, Славейков изпраща писмо в което го пита защо се оплаква и дава за пример себе си, като завършва писмото със фразата: „човекът да тегли духът.“ Страданието става мерило за духовния живот на човек, колкото по голямо страдание преживее човек, толкова по силен става той. Страданието става гаранция за него, колкото по силно е то, толкова по силно е призванието. Славейков приема, че страданието го облагородява, то води човек към познанието. В писмо до Мара Белчева Славейков казва: „Човекът да тегли, та да крепне духом поетът“. Славейков заедно с кръга „Мисъл“ става основоположник на модернизма в България и се превръща в „невенчан крал на младите“, според Д-р Кръстев. Утвърждавайки независимостта на поетическото аз, носи дори ренесансови черти. Основен метод на изображение е персонализмът, промени, сюжетни обстоятелства, всички внушения са представени чрез литературни характеристики.
    Пенчо-Славейковото творчество се отличава със своето тематично многообразие и с опитите за проникване в многоликата същност на света. В произведенията си той пресъздава социално- политическия облик на съвремието, историческото минало, трайните форми на националната съдба. В същото време Славейков успява да се докосне и до фолклора, а по този начин да възпроизведе специфичния бит на българина. Художествен център на Славейковите творби е човекът със своята разнолика същност. Това е човекът творец – “Ciss moll”, “Сърце на сърцата“, нравствено извисената личност- „Ралица“, „Бойка“, търсещият хармония с природата. Това е човекът, който страда, но именно в страданието постига себе си, този, който носи доброто и чрез него оцелява, героят, търсещ смисъла на на своето битие и извървяващ пътя на себепостигането, утвърждавайки стойностите на човешкото съществуване.
    Интересът на поета към човешкото обуславя и основните теми в неговото творчество – нравствена, естетическа, философска и фолклорна.

    2.Епически песни“
    Първата зряла Славейкова творба е сборникът „Епически песни“

    - Творческа история:  За първи път книгата излиза 1896г.  със заглавие „Епически песни. Книга първа“. През 1898г. е отпечатана „Блянове. Епически песни, книга втора“. На тяхна база след продължителна работа над текстовете, през 1907г. излиза сборника в окончателен вид

    -Композиция: Пенчо Славейков не избира добре познатия начин да групира произведенията въз основа на техните жанрови и тематични особености, а избира доста усложнена схема, която залага на междутекстовите връзки, неочакваните преходи от фолклорно към философско- психологическото, от националното към чуждото.

    „Олаф ван Гелдерн“
    Книгата започва с автобиографичния очерк  „Олаф ван Гелдерн“, където авторът чрез мистификация  разкрива себе си, родното си място, в което е закърмен с любов към Българското. До преклонението към родния край авторът поставя обичта към своя баща и благодарността, че е наследил от него обичта към всичко стойностно. Освен това Славейков представя своето обещание да пази бащините завети: „не бой се от вълци“ и  „мисли не като другите“. Тук авторът разкрива своя най- хубав сън – „сънят за щастие“ – „сънят за живот след смъртта“. Ако в сборника „Сън за щастие“ животът е гледан от брега на смъртта , то тук в „Епически песни“ смъртта е гледана от брега на живота. За Славейков смъртта не е важна в нейната героическа значимост, като пример за останалите живи ( както е при Ботев), поетът индивидуалист въвежда художествената идея за живот в смъртта. Затова и в послеписа към очерка „Олаф ван Гелдерн“ е посочено, че смъртта на героя може само да даде свобода на пишещия за него. Защото смъртта не само освобождава човека от оковите на тленното, но и самият човек освобождава себе си от другите. В тази творба Пенчо Славейков разкрива основните ценности на живота – семейството и рода, но в същото време представя и израстването на отделния човек като личност – със свой мироглед и идеал, със силна воля за осъществяването му.
    Първото стихотворение от сборника „Епически песни“ , подчинено на фолклорната традиция е „Луд гидия“.

    - Смисъл на заглавието: Боян Пенев коментира словосъчетанието „луд гидия“ като „буен юнак, немирник, хайта“. Също така в предния автобиографичен текст Славейков отбелязва, че ушите на младия Олаф са „длъжки“, защото е „пакостник“ и „крушка“, която е „опърничава“ и е „приседнала на толкова гърла“.

    -Композиция: „Луд Гидия“ е съставен от две части, които се различават по стихова композиция. Първата част е изградена от четиристишни строфи със сричков строеж 8:4, а втората част- от двустишни строфи 12:12. Впечатление прави, че първата част е в кавички, като своеобразен цитат, а втората се нарича „аполоновкса“.
    В това произведение Славейков представя човека като творец и проследява съдбата на отделната личност в обществото. Славейковият герой притежава талант – да свири. Дарбата на младия талант обаче се оказва отхвърлена в първата част на стихотворението. Под въздействието на неговата музика млади и стари забравят своите задължения, превръщат  делника в празник, нарушават обичайния ред. Неговата музика обхваща цялото денонощие – „рано утром“, когато „дойде пладне“ и когато „падне вечер“. Това не е просто обикновена мелодия, тя разкрива пред обикновения човека необятността на вечността. В края на творбата обаче „луд гидия“ получава вместо присъда – благословия, защото без неговата музика светът ще изгуби своята красота, а животът – своето очарование. В текста ясно е изведена идеята, че изкуството е над всичко, то е вечно и безсмъртно. При Вазов безсмъртието се свързва с подвизи, но при Славейков безсмъртието е свързано с изкуството. Затова индивидуалистът прехвърля търсенето от обществено- политическата в сферата на духа и творчеството. Противопоставен на Лудият гидия е Старият кадия, което може да се тълкува като своеобразно противопоставяне на музиката и словото, на Дионис и Аполон. Вълшебството на песента и танца променя света, но то се нуждае от слово.
    В стихотворението „Луд Гидия“ е нравствено одухотворената чрез своят талант личност, творецът, който чрез дарбата си придава смисъл на битието.

    3. Философки поеми

    Философките оценки на Славейков за изкуството и човека като творец са разкрити в поемите му „Ciss moll”,Сърце на сърцата“, „Фрина“, „Микеланджело, „Симфония на безнадеждността“, „Успокоение“, „Химн за смъртта на свръх човека“. Всички са изградени върху темата за културния героизъм, център е образа на твореца, свръхчовекът на всяко време.Централен герой в тях е личността носител на красотата. Изградени са върху драмата на един творец, което бележи живота му. Личността е представена през най – тежките изпитания, въпреки всичко тя успява да твори и така побеждава изпитанията на собствения си живот. Силната стъпка е една стъпка между човека и бога, всички герои трябва да взимат решение под натиска на силни обстоятелства. Всичките му герои са взети от чужди култури заради което Славейков е обвиняван многократно. Четири от поемите са изградени като мотиви от световното културно и исторически наследство и пресъздават моменти от живота на реално съществуващи личности.
    Тяхната цел е да внушат представата за твореца и неговият душевен героизъм, за смъртта, за безсмъртието, за смисъла на човешкия живот. В тези творби ясно се долавя и Славейковият призив за повече любов и красота, за повече благородство и нравствена извисеност.

    Проблемен център на поемата  Ciss mollе страданието на твореца. Това произведение е философки размисъл на поета за съдбата на композитора Бетовен, чийто край преминава в трагична за него глухота.

    -Творческа история: Стихотворението е създадено 1892г. и е посветено на г-жа Франциска Шоутекова. Публикувано е в „Епически песни“
    Поемата разкрива процеса на надмогване на страданията чрез епиграфа „Така съдбата чука на вратата“, чийто смисъл е лайтмотив на петата симфония на композитора и се свързва със духовния му избор. Без музиката, която е смисъл на съществуването му, за композитора няма живот,а само „адски ужас“.Чрез съдбата на лирическия персонаж Славейков изповядва модерната идея, че страданието отключва духовния потенциал на човека. Затова Милена Цанева нарича Славейков „поет на изстрадалата жизненост“. Образът на неотстъпната съдба преминава в образ на неумолимата смърт. Чрез своето творчество обаче, което е акт на сливане с вечността, начин за преодоляване на преходното, Бетовен успява да надмогне своята съдба. Образът му е близък до светоусещането на Славейков, който проектира в него драматизма на собствената си съдба.Настроението рязко се сменя и чрез реторичния въпрос: „в смъртта покой?“ се внушава несъгласие и еподчинение със съдбата. Героят осъзнава, че не с телесните си сетива човек вижда, чува и усеща, а чрез думата си, защото „И Омир е бил сляп…“. Творчеството надмогва ограничените човешки възможности. Бетовен осъзнава своята свобода в страданието си. Така Славейков утвърждава своята идея, че страданието е съзидателна сила, извор на творческо прозрение и вдъхновение. А творецът е избраник на Бога, който е призован чрез своето творчество да достигне до вечността.

    Темата за духовното безсмъртие на твореца е засегната и в поемата „Сърце на сърцата“, посветена на последните мигове на живота на английския романтик Шели. Пенчо Славейков подбира биографичните моменти така, че да създаде драматични ситуации на фона, на които  да разкрие силата на човешкия дух и волята, които се проявяват в моменти на изпитание. Основните теми - за смисъла на човешкия живот, за смъртта и безсмъртието са внушени чрез постепенното разгръщане на отделни композиционни елементи и чрез своеобразна рамкова конструкция. Поемата започва със ситуация на раздяла и завършва с нея. Основен смислов и съдържателен мотив е този за пътуването към „чистий бряг“. Брегът е символ на идеала, на мечтата. Позовавайки се на идеите на Ницше, Шопенхауер, Славейков внушава необходимостта от идеал, който обаче не е просто социален и граждански дълг, а съдба и смисъл на битието, двигател на борбата за търсене на нови естетически пространства.