Човекът в разказите на Елин Пелин

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

     

    ТЕМА: Човекът в разказите на Елин Пелин

     

    „В разказите трябва да видим героичния човек, който не само убеждава с думи другите, но който подтиква с делата си, който дава пример, че това или онова е добро. Писателят трябва да познава живия човек. Да види как той се откъсва от частната собственост и възприема колективния начин на живот.

    Ние трябва да изучим човека, защото всички работи се вършат от него. Чрез човека ние ще познаем делото. Човекът трябва да се опознава и изучава...

    За да напишем нещо значително, трябва да искаш нещо да кажеш за хората. Украсите не трябва да задръстват главното. Писателят трябва да се пази да не говори излишни работи. Най – хубаво е да не казваш излишното. Важното е да знаеш какво да кажеш. Да имаш златна мярка.

     

    Елин Пелин

     

    Не е нужно да се напомни цялото творчество на Елин Пелин,достатъчно е да се назоват десетина-двадесет разказа от това творчество, за да се очертаят безпогершно неговите контури и особености. Елин Пелин рисува селото,картините на които са малки. Но тези малки картини са сякаш безкрайно дълбоки – в тяхписателят е вложил почти всичко, което крие животът: и мъката, и радостта и песента, и копнежа, и любовта у човека. В тях ние опознаваме всичко човешко,земно и реално. Неговите герои, колкото и земни и реални да са, не могат сякаш да се освободят от магията на някакво видение, което носят в душата си. В тях винаги е дълбоко спотаен копнежът по нещо недоизживяно и съдбовно, което те не смеят да измълвят, за да не бъде осквернено от живота.

    Елин Пелин има зпособност, която в литературата ние сме свикнали да подвеждаме под определението шекспиризиране на живота. В това отношение измежду майсторите на нашата художествена проза Елин Пелин е най – големият. У него ние изпитваме чувство, че социалните и нравствени проблеми не се пренасят отвън, а ни се поднасят направо от живота. Ето защо и жизненото многообразие в разказите на Елин пелин не изглежда търсено, а извира с непосредственото съприкосновение с действителността, от която писателят е искал да заграби сякаш всичко,което се отнася до преходното и тайното, до смешното и трагичното, до грозното и възвишеното в човешкия живот.

    На читателите разказът „Косачи” е известен не само с незабравимата картина на прохладната лятна нощ над безкрайното Тракийско поле. Той е известен и с очарованието на образите и на критата човешка мъдрост в думите на Благолаж, който загърнат в ямурлука си, разправя на своите съселяни, налягали край огъня, чудновати приказки.

    С този си разказ Елин Пелин ни въвежда  направо сред своите герои – това са селските бедняци, осъдени от обществото на тежък труд и неволя. Към тях, които животът често смазва напълно, сладкодумния Благолаж отправя своите слова, за да им напомни неотменни и по – висши истини от истината за трагичната им участ.

    „Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова...да се измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.”

    Да съзнаваш неотменните си права на човек и човешкото си достойнство, когато животът ги е потъпкал напълно – какво по – трезво съзнание за реалността? Това съзнание народът е влагал в своите приказки, за да не пада духом и при най – тежките си изпитания, за да самосъхранява своята жиснена енергия. Това е същата духовна жизненост, с която се е отличавал нашият народ и в най – черните дни на неволята, и в историческите му борби, когато от него са били изисквани върховни жертви.

    Вслушайте се в думите на Благолаж, за да разберете с какво трезво съснание народът преценява собственото си положение. Той умее да се самонаблюдава и съчувствено да се надсмива над себе си с някаква зла ирония, която издава многото горчивини, натрупани в душата у през неговия дълголетен мъчителен живот. Но в същото време той крие в себе си един неспокоен и търсещ дъх, койот не е позволявал да бъде затъмнено чувството му за собствено достойнство.

    Разказът „Задувница” е истински шедьовър. В съснанието на читателя разказаната случка напомня за нещо мигновено преживяно. Но има случаи, в които човек в един миг може да научи за себе си и за хората повече, отколкото през целия си живот. В изкуството това са мигове, когато творческото свъображение у художника изтръгва сякаш под жнезапния блясък на мълния истините от дълбочините на жовота.

    Не е нужно да се обяснява надълбоко от къде произтича неотразимата сила, с която ни въздейства разказът на Елин Пелин. Тя не произтича само от изумителната простота и чистота на рисунъка, от жизненото пълнокръвие на образите, които довеждат изображението у Елин Пелин до физическа неопрвержимост. Тя прозтича и то непосредстваната простота и многообразие на живота, чрез който Елин Пелин винаги успява да ни внуши една истина за човека.

    Реалист с много странен поглед към живота, Елин Пелин сякаш своите малки разкази в съответствие със своите герои – малки и незабележими хора от народа. Но в неговите малки разкази, посветение на тези дребни и неизвестни хорица, преливат всички цветове на човешките чувства, бушуват страсти, които ни напомнят неспирното движение на вълните в моркста шир. Това са миговете на вълненията на необятната народна душа, която и чрез тези мигове, въплетени в съдбата на отделния човек, не престава да внушава своето богатство и величие. Елин Пелин е винаги сред малките и обикновени хора, сред напрегната деничност и човешко множество, където се преплитат всички човешки страсти и черти на определен национален характер – там, където единствено можем да получим реално усещане за многоликия и безименнен образ на народа. Това вече обяснява защо в обрисовката на характерите писателят търси не толкова проявлението на страстта, колкото онази нразвствена  и духовна отличителност на героите, което прави още по – неосезаема тяхната неделимост от народа и тяхното социално онеправдание в живота.

    Плаче измъчената селска душа! Плаче тя и в разказите на Елин Пелин с всички буйни изриви на скръбта и веселието, без да намери пристан,където да отдъхне, без да намери радост, която да не бъде измамна. И това, което тя, изтръпнала и смутена, тя не може да каже за себе си, казва го песента на кавала, която зашумява като дълбока и продължителна въздишка и разказва да тихи селски радости сред непосилен и тежък труд, за да ни потопи полека – лека в едно безкрайно море от страсти и скърби.

    Писателят с нито една дума не издава присъствието си, когато героите му говорят за себе си. Те сами са в състояние да ни кажат това, което писателят иска да знаем за тях. Достатъчно е по някакъв начин да засегнете в тях тази скрита, чувствителна до болезненост струна, и те щв изправят с достойнство глава не да се пожалят, а да ви кажат до край страшната истина за своя живот.

    В изображението на своите герои Елин Пели  проявява онзи широк и многостранен поглед върху човека, който той е могъл да усвои смао от народа – от неговата изключителна способноста за наблюдение и самонаблюдение. Писателят, който е излязъл от селото, е видял в селския човек и доброто и лошото, и хубавото и грозното. Той не скрива нищо от чертите на своите герои, защото е против идеализирането на живота, където търси истината за човека и неговата съдба. Живо заинтересован от живота на малките дребни хорица от народа, Елин Пелин не се колебае да разкрие до дъно нразвственото и духовно обезобразяване на човека от капитализма. В изображението на селския живот той ни изправя пред цялата му суровост – той ни показва и сиромашията, и селското тегло, и духовната нищета, и грубостта на селските нрави.