Човекът между ангела и демона в Яворовото стихотворение - На Лора

  • Човекът между ангела и демона в Яворовото стихотворение “На Лора”

    Интерпретативно съчинение

     

    “Душата ми е стон. Душата ми е зов.” С тези думи Яворов въвежда в своето стихотворение “На Лора”, познато още под името “Стон”. Но тук не става въпрос за този Яворов, който се бори за свобода на Македония – тук откриваме един друг, преобразен лирически образ, отдал себе си на порива по най-свещеното чувство – това, което не само гори, но и подпалва, не само свети, а ослепява, и не само ранява, но и убива. Тук Яворовият лирически герой изпитва любов.

    Любов – за нея много е изписвано с годините и ако се вгледаме в творчеството на най-значимите български и световни автори, ще открием много, много любов. Ботев например пише за любовта както към майката и брата, така и към родината и либето. Дебелянов изпитва една любов по бащиното, съчетана с много копнежи по миналото. Шекспир показва любовта както в нейната най-чиста, така и в нейната омърсена форма. Но това, което отличава Яворов и го прави същевременно уникален за българската литература, е любовта като изпитание на човешкия дух, който носи душа на ангел и на демон, който се бори със себе си и се опитва да отрече този порив, който всъщност го изгаря отвътре. Стихотворението “На Лора”, посветено на неговата скъпа съпруга, отразява стремежа на един персонаж – лирическия герой, който тук съвпада с автора – да достигне до единство между тези свои два образа.

    Едно безкрайно търсене – търсене в себе си, донякъде екзистенциално търсене, съпроводено с миражи. Това откриваме на пръв прочит. Но не само за това става дума. Тук авторът е поставил образа на птицата, “устрелена”, копнееща по някакъв начин да спре това безкрайно търсене, което довежда и до смъртоносна рана в душата на лирическия герой, но рана не от копие или от куршум, а от вълшебната отрова на любовта.

    Представата ни за обич, насаждана с годините от стереотипи и клишета, не съдържа никакви намеци за зло или за демонично, но Яворов я разкрива, пречупена през виждането на един изтерзан човек – човек, изживял много мъка по любовта си. Любовта е “ад и мъка”, но не на това са ни учили нашите родители. До такова прозрение се стига сред редица житейски уроци, които изграждат една нова ценностна система у нас, едно мислене на зрели хора, които са способни сами да преценят какво значи да обичаш – а именно да си между ангела и демона.

    Ангелското, серафичното е част от любовта и в него се крие нейната истинска чистота. Лирическият герой в “На Лора” обича като ангел, силно и искрено, защото успява да види своя мираж, но веднага след това противопоставя чрез редица антитези усилията, които трябва да се положат за осъществяване на мечтите.

     

                                                            Миражите са близо – пътят е далек.

                                                            Учудено засмяна жизнерадост

                                                            на невидение и алчна младост

                                                            на знойна плът и призрак лек

     

    Човекът се бори със самия себе си и в това именно се крие неговата двойственост, неговата амбивалентна структура.

    Призракът, символ на плахата и чиста душа, е лек – той може дори да полети, а плътта е знойна – тя именно пречи на духа да се издигне до висините на небесата – там, при другите ангели. Тези два антагонични образа всъщност представляват едно изображение на борбата между серафичното и демоничното, като нито едното от двете не успява да надделее. Нито демонът успява да притегли до дълбините на ада “знойната плът”, нито ангелът успява да въздигне духа до небесните предели.

    Да, любимата – “тя”, както е наречена в стихотворението и не е назована, “стои в сияние”, нейната красота омагьосва и очарова с автентичността си, но тя е само видение, защото също е призрак, който “не чуе, кой зове и стене”, който успява да заблуждава и да създава нови миражи. “Тя” също е олицетворена по индиректно показан начин чрез образите на ангел и на дявол, тъй като също е определена като “плът и призрак лек”. Това е и основната причина лирическият герой да се мъчи, мъчи и терзае по образа на любимата си, а и по самия себе си. Защото, за да успеят да се съединят, те трябва да принадлежат към тотално различни страни, но това е невъзможно, тъй като всеки един от двамата носи както частици както от чистотата, така и от калта на любовта. Контакт между двамата не може да се осъществи, защото те винаги ще бъдат еднакви страни на магнита, но няма да се отблъскват напълно, понеже желанието им да се достигнат ще пречи на отблъскващата ги сила и ще ги държи в един такъв баланс, който обаче ще поставя рязка и строго маркирана граница между влюбените. И тяхното терзание е единственото, което им остава. Любовта е възможна, осъществяването й – не.

    Яворовото стихотворение “На Лора” е уникално само по себе си, то разкрива един друг свят, в който любовта като магьосница отвежда своите жертви, позволява им да се влюбят, но не и да се усетят. “На Лора” е олицетворение на двойствения образ на човека – този, изправен пред страшните предели на дяволско и серафично, на сила и слабост. Човекът няма друга възможност, освен да се примири със съдбата си, но да продължи да се тормози от нея. Любовта е просто една неосъществима възможност.