Човекът като жертва на несправедливо устроения свят в поезията на Христо Смирненски

  • Човекът като жертва на несправедливо устроения свят в поезията на Христо Смирненски („Жълтата гостенка”, „Цветарка”, „Улична жена”, „Старият музикант” и „Братчетата на Гаврош”)

    (Интерпретативно съчинение)

     

           Творецът Смирненски е не само свидетел на духовната драма на човека, тя преминава през сърцето му, опознало отблизо бедността на крайния квартал, лицето на глада и още по-страшния лик на духовната нищета. В поезията си той сътворява не свят в света (символизъм), а свят за всички страдащи, забравени от управниците, прокълнати от орисията си да се родят именно тук, в “калта”, а не в защитеното пространство на привилегирования център. Младият поет въвежда урбанистичната тема, като я свързва с мизерията и произтичащите от нея духовни трусове. Градът е видян през пълните със сълзи очи на беззащитните като пространство на универсалното страдание и като бездушна рожба на деформираната историческа перспектива. Старецът, умиращото момиче, цветарката, уличната жена, гаврошовците са отломки от едно безименно семейство – “Децата на града”. Но “град” е дума с мъжко присъствие, игнорираща прегръдката, ласката, обичта. Каменен и безсърдечен, той израства в поетичната вселена на Смирненски като олицетворение на жестокостта и несправедливостта.

            Към този излишен и жесток свят той отправя своите риторични въпроси в стихотворението “Братчетата на Гаврош”. Витрините на големия град са отрупани с безброй жадувани и мечтани неща, които работническите деца и на сън не могат да имат. Отритнати от това несправедливо общество, в техните детски очи се чете единствено скръб, обида и неизразима мъка. Вместо детски смях, от устите им се отронват въздишки.

            И в “Старият музикант” представата за духовната, социалната и битова отчужденост на бедняка от града се изгражда чрез основния принцип на образотворчество в поезията на Смирненски – контрастът. Образът на стария музикант е противопоставен на града, тълпата и природата. Идеята за неговата извънпоставеност от пространството и времето разгръщат първите две строфи. Те очертават яркото духовно несъответствние между човека и града. Началното въведение “все там до моста приведен седи” (аналог на стиха “всяка вечер… ти виждаш бедните деца”) актуализира мотива за трагическия кръговрат на човешкия живот в пространството и времето. Персонифицираните образи на града, тълпата, вечерта, нощта, зимните вихри утвърждават основното емоционално движение в описвания свят – от духовната грохналост и физическа изчерпаност към неизбежна смърт. Те се превръщат в зловещо трагическо обкръжение на музиканта, от което няма спасение: “край него” – безразличните тълпи; “над него” – “студените зимни вихри”; “зад него” – Смъртта.

      Сред градските образи на Смирненски се открояват и стиховете, посветени на нежния пол, превърнали се в класически образи на лирическата портретистика в българската литература:

    "Цветарка" започва с една от най-одухотворените природо-пейзажни картини на София:

    Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -

    като теменужен остров в лунносребърни води,

    и над смъртния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

    се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

      Но под този красив пейзаж в "гранитната пазва" на града живеят хиляди хора със смазани съдби. Една от техните "безутешни повести" разказва поетът- повестта на "малката цветарка". Тя разнася цветя от локал в локал, но към "младостта й цветна" и "стройното й тяло" се протягат "като черни пипала" сладострастни погледи. Сравнението на бедното момиче с "чуден цвят" само подсилва предчувствието за несретната й съдба и бъдещата й житейска драма в един свят, където не само цветята, но и хората се купуват с пари. Красотата на малката цветарка, която ще бъде една от "хиляди души разбити", рязко контрастира с равнодушието на "каменния град".

      Бъдещето на това прекрасно създание е нерадостно и жалко. Когато и отглеждането на цветя ще бъде непосилно за бедността, за да не умре от глад тя вероятно ще бъде принудена да продава тялото си за къшей хляб.

      Тази нечовешка участ на проститутката е разкрита в стихотворението “Улична жена”. Ярки контрастни светлини озаряват и драмата на уличната жена: тя пада в “тъмни бездни”, но под блясъка на електрическите лампи, тя се смее,но със смях, който горчи.Трудно е да не се съобразиш с "гостенина Глад".

    Откърмена в люлката на мизерията, тя е хвърлена в лапите на хищния неморален свят на капитала. Ден след ден, нощ след нощ, тя се превръща в истинска развалина пред угрозата да не умре от глад. Родена в мизерия, тя ще умре в нищета, забравена и отритната от обществото, което я е убило. И когато смъртта спре пред нейната отворена врата, с ужас ще намери едно съсипано, ограбено, оставено без душа същество.

      Същото топло съчувствие към човешката несрета е разкрито в малката поема "Жълтата гостенка". И тук човешкото нещастие е представено в контраст с красивия вечен пейзаж на друга крайсофийска планина:

    Над сънния Люлин, прибулен

    с воала на здрач тъмносин,

    безоблачен залез запали

    сред своите тайнствени зали

    пожар от злато и рубин.

      В това свое произведение поетът подхваща темата за съдбата на тютюноработничките и сякаш прозира с нея своята собствена съдба. Това стихотворение е изпълнено с трагични контрасти, внушени чрез разнообразието на променящите се картини. Редуват се динамични със статични картини, обобщени кадри с конкретни, красота и мизерия, за да се създаде представа за вихъра на революцията и социалните контрасти.

    Символиката само опосредствено докосва материалното в действителността.Авторът се отдалечава от конкретния образ на болестта и търси обобщения и асоциации за лицемерния морал на господстващия социален ред.

    Трите творби, описващи женски образи, имат идентична тематична обвързаност. Те очертават трагичната орбита на човешкия жизнен път– той започва от заплахите за невинността на невръстната цветарка, преминава през физическата смърт на младата тютюноработничка, за да завърши с описание на безизходната участ на уличната жена.

    Посланията, които отправя Смирненски към бъдещето, са слънчеви, но в тях се съдържа и горчивото предупреждение за "мрака на тази земя". Макар и "детето на българската поезия" неговите внушения съвсем не са детски. Чрез своето творчество той обявява война на отчуждението, самотата, неравенството и всичко това, което пречи на малките хора да бъдат щастливи.Страдайки заедно с тези невинни жертви на социалната неправда, Смирненски пламенно възкликва : “Два свята, единият е излишен!”. Това е неговата присъда над буржоазнотообществено развитие.