Човекът и времето в романа Под игото

  • Човекът и времето в романа Под игото”

     

    Човекът и времето, човекът във времето – проблем, актуален в изкуството на всички времена, поставя и Вазов в своя роман „Под игото”. Възникнала като отзвук на грандиозно национално събитие – трагичната  и величава Апралска епопея, творбата разкрива личния живот на народностната общност. Мащабните масови движения на епохата отекват и в най-интимните човешки изживявания. И в сферата на личностното и във външносъбитийното, времето неизменно следва своя ход.

    Сюжетното време в „Под игото” е рамкирано – началото е появата на Бойчо Огноняв в двора на чорбаджи Марко, краят – погромът на несъстоялото се всъщност въстание.

    Романът започва с разказ за един дом, с една семейна вечеря. С цялата си творба Вазов ще ни внушава, че големите промени в българската история протичат в ограниченото пространство на дома. Характерни са описанията на Шорбаджимарковия дом, особено на малката, весела, спокойна стая „назначена за гости”. Тя излъчва уют, хармония, строг патриахален ред – същия, който отличава живота на стопанина и на многобройната му челяд, отражение е на нравствената чистота и почтеност на достолетния българин.

    Новото време разколебана патриархалната йерархия, разклаща традиционните жизнени принцити – домът става арена най-вече на нравствени противоречия – в Чорбаджиюрдановия дом остро ще се сблъскат бащата изедник, който е „целокупен човек на миналото” и синовете бунтари, докоснати от „лудостта” на настоящето.

    Домът се превръща в образ на времето. Семейството не е вече убежище, естествена крепост, в която човек може да се укрие от обществените противоречия и конфликти. В „Под игото” Вазов пресъздава картини на една епоха, пропита от дълбока човешка трагика, разказва вълнуваща история, изтъкана от насилие и болка, от надежда и оптимизъм. Пред нас оживяват хора, нрави, традиции, събития. Романът дава познание за движението на хората във времето, той е драматичен и поетичен разказ за историята и нейното променливо развитие. В този разказ се смесват с една жизнена простота действията на хората – мирни граждани, селяни, професионални революционери, свещенници, мъже и жени, деца.....

    Времето, в което живеят те – „и цървуални, и университанти, и гугли, и фесове, и капели”, очертава пред тях два пътя – борба, независимо от цената или примирение и постепенно, дажее окончателно откъсване от себе си, от народностната си идентичност, за да станат чужди дори на земята, на която живеят. Всички те – силни, дръзки, амбициозни или плахи, колебливи, страхливи са различни един от друг и същевременно близки.От борбата, от величието и падението Вазов създава величава епическа проза.

    В определени моменти героите налагат на действителността своето нетърпеливо вътрешно време, подчиняват външното време на своя вътрешно нетърпелив ритъм – Каблешков убеждава, че народът е „вече готов за една велика борба”, а Бойчо Огнянов вярва, че „народният дух е приготвен и народът узрял...” Мечтата за свободно бъдеще става необходимо условие, за да се понесе неимоверната тежест на робското настояще, което е привидно спокойно., но и безлично, равнодушно към човешките усилия.

    Новото време налага и нови ценности, и преосмисляне на старите стойности. То дава възможност за изява на някои от устойчивите белези на българския национален характер. Патриотичният порив е обзел всички и много скоро българите ще разберът, че родолюбието е не в гръмките слова, не в шумната деятелност и суета, а е просто и естествено чувство, изразяващо се в потребност от жертви и страдания при осъзнаване на общата беда. И ако историята се състои от постъпките на отделните хора, то всеки човек носи своята отговорност за това, което се случва.

    Всички вярват, че България ще възкръсне и всички – кой с радост, кой със страх, очакват чудото. „България ще скокне като един човек, нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа” – възторжено провъзгласява Каблешков.

    По-голямата част от героите в романа „Под игото” са в плен на социално-историческото време, в което живеят. Изборът им се свежда до това – да приемат или не повелите му. Подвигът им – да се поддадат на опиянанието, на лудостта, да се самозабравят, да се отрекат от себе си, ги прави не само творци, но и жертви на историята.

    Пример за такава жертвеност е образът на чорбаджи Марко. Именно при него идва Бойчо Огнянов – при онзи здравия, истинския, вечния българин – прекалено земен, безгранично предан на своя малък свят, на българското. Чорбаджи Марко не просто се приспособява към настоящето, но и сам, със собствени усилия съгражда своята философия в хода на общото българско време, съгласува вътрешния си човешки ритъм с ритъма на историческия миг – „Лудите, лудите-те да са живи”.

    Една песен звучи в романа „Под игото” – песента на пиянството на един народ, тя се пее от всички, навсякъде, преобразява спокойния живот на улицата, и в училището, и по тлаките...”Боят настава...”

    Но, уви, оказва се просто пиянска песен, която заглъхва при първото „пукване” на черешовото топче. Бяла черква не въстава, от Клисура потичат реки и малцина са онези, които остават верни на „идеята” – всъщност остават само лудите – Бойчо, Соколов.