Човекът и времето в поезията на Далчев

  • Човекът и времето в поезията на Атанас Далчев

     

     

     

    Смислова доминанта на Далчевата поезия е проблемът за съдбата на човешкото време и пространство. Той е ядро на основните му теми – за ограничеността на човешкото съществуване, за духовното и материалното разтление на живота, за абсолютната власт на смъртта над битието. Водещ в тях е мотивът за тоталната самота на окования във времето и пространството индивид, а основен патос – чувството за безсмислие на човешкото съществуване, породено от прозрението за трагичния ход на изтичащото време и от неспособността да осъществи комуникация със света на простите земни радости. Основна трагическа емоционална линия (особено в първите му произведения) е мъката по човешкото духовно отсъствие от света.

         Този далчевски трагически модел на битието се формира в борба срещу символизма, който започва да изчерпва своето естетическо влияние през 20-те години на века (началото на Далчевия поетически път). Въпреки че в ранните си стихотворения той не успява да преодолее неговата философска база – катастрофичния трагически индивидуализъм, Далчев гради поетическия си свят върху художествени принципи, които са абсолютно чужди на символистичното представяне на света. Те се налагат в българската лирика под влиянието на нахлуващите нови авангардни течения. Техни изразители са поети като Гео Милев, Фурнаджиев, Багряна, както и творци, между които и Далчев, обединени около литературен кръг „Стрелец”. Обединява ги общата константа, че символизмът е мъртва поезия. Основен белег на раждащото се ново художествено съзнание в българската литература е насочване към изображение на предметния свят, т.е. към овеществяване на поетическите представи, които символистите максимално обезплътяват. Далчев е сред най-ярките реабилитатори на презираното от тях вещество. Символистите създават абстрактна реалност, в която водещ е стремежът към достигане на отвъдния свят – модерната душа странства из небесните простори, гадае висшите метафизични тайни на Бога. Това освобождава нейния бит от физическата му връзка със света – за него поетически значимото не е концентрирано във вещите, т.е. във видимата материалност на света. Далчевият герой напротив – той е неделим от материалния бит, заобиколен и потопен във всекидневните вещи, с които съизмерва своето битие, откривайки дълбок метафизичен смисъл в тях. На символистичната тенденция към човешкото разтваряне в небесния свят Далчев противопоставя максималното сливане на човека с осезаемия предметен земен свят. Неговият устрем е не към небесните загадки, а към тайната на предметите, от които извлича своите прозрения. В релефа, обема и облика на предметите той открива истините за съдбата на човешкото битие, за смисъла на съществуването, за трагическото съотношение между преходност и вечност, между материалност и духовност. Това различие със старата поетическа система определя и друг същностен белег за несходство – символистичния поет търси абстрактната красота в безплътните небесни видения, в музиката на поетическото слово; Далчевският стремеж е противоположен. Той естетизира грозното в прозаичния всекидневен бит. Този стремеж към максимална предметизация на света определя и сериозните му различия с поетическия език на символистите – докато те утвърждават поетически стил, максимално разграничен от битово-прозаичния, в Далчевата поезия нахлуват образи и представи от грубо-прозаичния бит. Емблема на тази нова стилова линия е скандалния за естетиката на символизма Далчева аналогия на залеза с домат, маркираща един от основните похвати за това време – принизяване и обитовяване на високо поетични представи.

        Може да се обобщи, че поетизацията на материалния свят, овеществяването на човека в битовия пейзаж и разбулването на философската му зависимост чрез вещите от всекидневния му бит са художествени тенденции на цялата Далчева поезия.

        Ранните му постсимволистични творби (първите стихотворения от сборника „Мост” – 1923 г.) са силно повлияни от символизма. „Стаята”, „Хижата”, „Старите моми”, „Болница”, „Коли” оформят основния трагически модел на човешкия свят, който ще доутвърдят по-късните му стихотворения. Те въвеждат основни мотиви и образи и осъществяват първата художествена интерпретация на Далчевия свръхпроблем – за съотношението на човека с вещите, т.е. за съотношението между мъртвото и живото, вечното и тленното. Релацията „индивид – вещи” има две идейни реализации в неговата поезия – пълно скриване на индивида зад обективната материя и осезаемото съотношение между човека и предметното му обркъжение, т.е. максимално скриване зад вещите или видимо открояване сред тях.

        Първата реализация разкриват ранните Далчеви стихотворения. Човекът е изчезнал, обективизирал се е в битово-предметния пейзаж, не изразява пряко себе си, а се е потулил зад предметите. Светът е видян като оголена от живо човешко присъствие материя. Ето защо описаното страдание няма видим конкретен човешки облик. На лице е лирическа структура, без субект, зашото конкретно човешкото е подменено с безличното, материалното. Пълното заличаване на индивидуалното Аз внушава една от водещите Далчеви идеи – за духовното отсъствие на човека в царството на мъртвите предмети. Деиндивидуализацията – изместването на човека от предмети е оригинален похват – липсващият сред студените вещи човек внушава основното Далчево самоусещане – чувство за собствена духовно-физическа умъртвеност. Така творбите оформят индиректно представата за свят, в който битува обезличностен субект - без име, без лице и собствен живот, погълнат от обезлюдените предмети, удостоверяващи неговото отсъствие от света.

        Студеният свят на вещите е не само обезчовечен – той е показан в пределната си грозота, дори зловещност. Именно той, а не човекът, представя истинското битие. Този трагически модел на света определя специфичния облик на Далчевото човешко пространство. Водеща тук е тенденцията към максимално стесняване на пространствения обем до границите на запустената, затворена къща. Това затворено и лишено от битие пространство внушава едно съществуване без живот, един дом без човек, един свят без субект. Неговото изчезване в света на безлюдните градски предмети утвърждава идеята за духовната смърт на човешкото в поезията на Далчев. Трагическият облик на това пусто пространство въвежда един мотив, който авторът ще доразвива в следващите си стихотворения – мотива за усъмняването в реалността на човешкото духовно присъствие в света. Трака образът на опразнената къща се превръща в интересна метафора за обезлюдеността на света, за невъзможността на неговото духовно сотпанисване – опазване от разрушителната смърт. В първите творби на поета човекът се разтваря в обезчовечените необитаеми предмети, в резултат на което основни Далчеви герои стават вратите, хижите, прозорците – трагичните знаци на човешкото духовно-физическо отсъствие от света.

        Доминацията на предметното над духовното определя и облика на другия основен компонент от авторовия модел на света – образа на времето. Показателно е, че дори и неговият абстрактен облик е овеществен („Часовете капят върху пода…”) Опредметяването на времето внушава, че то не е човешки изживяно. Кръговратът на човешкото време се представя само чрез кръговрата на мъртвите вещи. Техният облик характеризира основното състояние на обезлюдения свят – битието е видяно в процес на глобална деструкция, т.е. чезнене и умиране на духовните основи на живота. Тук трагичният образ на гниещата човешка душа е опредметен в гниещата вечност на света.  Ето защо Далчевата поезия внушава не толкова представата за материалността на света, колкото за неговото тление. Основни знаци на тоталното разрушение в ранните Далчеви творби стават гниещите вещи - вратите, стените, както и запустените от човека в интериора на стаята предмети – спрял часовник, прашни предмети, огледала без отражение, зазидан балкон, черни прозорци. Те въплъщават Далчевото възприемане на живота:  тлението на живота и мъртвата материя са основен закон на битието. Неподвижните предмети внушават липсата на човешко събитие, удостоверяват основния белег на човешкия живот – пълното му отсъствие. В света на опустелите вещи абсолютна власт има само смъртта, която управлява битието. Тя ръководи живота с света-стая, разкрит като процес на човешко умиране, погребване и забрава. Зазидала е в студената къща обреченото битие на старите моми. В нея се стопява живота на упътените към небитието болници („Болница"). Тя „тегли” катафалката, в която лежи покойник и съживява призрака на заровения преди девет дни мъртвец. В тези катастрофични стихотворения следите на човешкото съществуване се излъчват само от прашните портрети на отишли си от света хора.

        Далчевите предмети имат не само физично, но и метафизично присъствие. Например, политащият вятър („Вятър”) символизира смъртносната сима, помитаща смисъла на човешкия живот, гниещите врати („Вратите”) се окзват зловещ вход към небитието; зазиданият балкон символизира непотребната човешка душа, надвесена над пустотата на света. Смъртта е силата, която не може да бъде спряна чрез никакви заключени врати. Тя е единственията знак за движение в живота – призвана е да прибере тялото и да сложи край на изтичащото време. Чрез света на вещите се внушава представата за тоталната самота на един духовно мъртъв субект.

        В тази мъртва, самотна къща човешкото присъствие е компенсирано от мрака, който се оказва истинският наемател на къщата. Образът на отсъстващият човек в ранни Далчеви творби придобива и диаболични черти – сред света на мъртвите вещи се появяват демонични предмети – „чер прозорец”, „фатално спрял часовник”, „стая без обитатели”, „сянка на заровен мъртвец”. Тази съпричастност към страшното, необяснимото, патологичното, ужасяващото е синтезирана в образа на дявола, който се оказва истинския стопанин. Той може да дава обезлюдената къща под наем. Показателно е твърденито от стихотворението „Хижи”, че в запустените домове не живеят „нито хора, нито божи чада”. Показателно е и, че човешкият живот се представя като ад с дванайсет кръга („Дяволско”) а щастието се осъществява със съдбата на студения и блед мъртвец („Хижи”). В зловещия свят на човешката самота само смъртта се оказва способна да ражда и твори събития. Плодовете й са умрелите часове, обезлюдените пространства, духовно мъртвият субект. Тя ражда мъртво време и мъртво пространство. Още в ранните Далчеви стихотворения, отпечатани в „Мост” и „Прозорец”, отношенията „пространство – човек – време” получават своята трагическа интрепретация. Те въвеждат устойчивите Далчеви мотиви за времето-мъртвец и за пространството (къщата) – гроб. В тази ужасяваща къща на човешка самота смъртта става всевластен стопанин. Чувството за свобода се отъждествява единствено с нея („Аз имам всичко: моя е смъртта” – „Дяволско”)