Човекът без дом и без име и неговият път в разказа на А. Куприн 'Белият пудел'

  •  

    Човекът без Дом и без Име и неговият Път в разказа на А. Куприн” Белият пудел”

     

     

                          Разказът “Белият пудел” на  Александър Куприн започва нежно и много красиво, почти идилично от него лъха всепоглъщащ читателя духовно чист и искрен оптимизъм.  Това привидно приказно спокойствие е философски осмислено и разкъсано от образа на латерната, която свири „две неща : тъжен немски валс от Лаунер и галоп от „ Пътуване в Китай „ . Този факт автоматично поражда подозрения и тягостно чувство на тъга, водещо героите на Куприн към проникновен екзистенциален самоанализ. Авторът умело използва образът на латерната и музикалния й репертоар, за да въведе изключително философски и интелигентно еднозначно проблемът за Човекът без Дом и без Име и неговият Път в разказа си.

     

                        Неслучайно и ключово е заглавието на разказа, избрано от Александър Иванович Куприн. „ Белият Пудел” е своеобразна метафора, която поставя явно въпроса за маргиналния и обезличен, но любознателния  и  благороден  човек на път.  Личността, която пътува към себе си и изконните ценности на човечеството .

     

                    Пуделът по начало е елегантно на външен вид и любопитно по характер животно. Не е случаен и изборът на цвета на Арто (кучето). Белият цвят е  символ на девствеността на праисторическия рай, крайна цел на пречистения човек. Това е цвета на предвечната мъдрост, на откровението, на благодатта, на теофанията- общо призвание на бъдещето на човека (вярата), на славата.В християнството този цвят е символ на светлината, на вярата, на Св.Архангели, на телесната хармония, и същевременно  на  неизбежните човешки грижи, пред които човекът  е неизбежно  изправен . Същевременно белият цвят е израз на радост от опрощение и придобита от него душевна чистота. Поради тази причина естетически и философки издържано  авторът е заключил и  развръзката на  своя разказ,чрез разиграващата се драма със съдбата на Арто. Едно свободно същество,равно на стопанина си и негов пълноценен другар,а не нечия прищявка и вещ.

     

    Човекът в разказа на А. Куприн е без дом. Това е странстващият, пътуващият човек както към онези скоропозабравени ценности като радостта от честния труд, безценният обяд, истинското приятелство ,една обикновена ласка или усмивка на верен другар, така и в екзистенциален смисъл към самия себе си.  Пътят на свободния духом  човек към изконното,вечното е осеян с много аморални,деградили душевно хора и привички. Преоткриването на хуманното начало у човека и пътя на вечната дружба,на свободния дух неминуемо поражда сблъсъка с низки страсти като гледането на едно живо същество(Арто) като на вещ,която да имаш и задоволиш своето себелюбие. Героят на Куприн търси своя друм към  истинната нравствена доброта ,сакралната обич и топлото единение със света, постигане на хармония, както вътрешна така и с околния свят. Различният, безименният за обществото човек, освободен от всякакви „изкуствени” норми и порядки. Това е белязаната личност, радваща се на малките неща и съзнаваща красотата на първичността като инстинкт, на нуждата и на вярата като основа на един по-добър човеколюбив, утопичен и свободен от всякакви предрасъдици и злочестия свят.

     

                      Героите на Куприн от пудела, детето Сергей до дядо  Мартин Лодижкин  (или Иван Дудкин) са все скитници, „братя по съдба и душа” , противопоставящи се на изкуствената, меркантилна и безчовечна заобикаляща ги реалност. В този разказ чрез тези духовно извисени не чрез изключителното ,а с истински ценното, изконно заложените добродетели за всеки човек с пълна сила проличава хуманистичният патос на Александър Иванович Kуприн.

     

                      Пуделът Арто също е бездомник, приел съдбата не само на своя стопанин, но възприемащ го преди всичко като свой другар, както и Серъожа. Пуделът е пръв приятел на стареца и Сергей. Той също е безименен от гледна точка на заобикалящия го свят . За всички останали хора Арто е само кучето. Що се отнася до дядо Лодижкин пуделът е негов истински побратим, но името му само по себе си, макар той да му го е дал и за стареца не е значещо. Много често Арто бива наричан от дядото „кучи сине”, „скитнико”, „прасенце” с много нежност, топлина и искрена обич до „братленце”. Тези обръщения идват да покажат само едно, че както обществото ги е отхвърлило и зачеркнало от своя именник със знатни особи и значими люде, а в частност и техните домашни любимци така и за тях самите името не е значещо. За тези герои на Крупин по-важно е нещо друго, а именно душата, чесността и лоялността, взаимната и доказваща се не само по съдба и неволя- обич, но  любов към ближния, безкористна,  стигаща  до себеотрицание. Не е важно името, а носителят му- неговото сърце.

     

                   Сергей, детето е също безименен за обществото и отдавна забравен в известен смисъл от него. Той е бездомен дваж по-силно от Арто от гледна точка на факта, че кучето по природа е питомно животно, но все пак диво и по природа свободно и бездомно. Изключвайки този чисто прагматичен факт, Серъожа е отритнат преди всичко от своя баща, даден под наем на дядо Лодижкин. Тук виждаме зачеркнат един чисто човешки морален закон,баща,който заради порока си алкохола,отдава под наем своята рожба . По този начин Сергей губи  от твърде малък своята изначална, заложена у децата идилична представа за дом и семейство. Момчето се сблъсква със съдбата на отритнатия човек. Серъожа е оцеляващият човек, който пътешества без посока с една едничка цел да опознае себе си, да познае света, да оцени малките радости от живота и съзнае екзистенциалния смисъл на човешката драма, но преди всичко да оцелее. Детето е безименно, изначално за себичния и егоистичен свят, който не се интересува от съдбата на неоправданите, а гледа на тях с надсмешка.  Съвсем логично за дядо Лодижкин като равнопоставени името на Сергей  също както и на кучето не е най-важното. Старецът вижда в мечтите си за светлото  бъдеще  на  Серъожа името му в афишите за цирк, подменено с някое чуждо, италиянско, което да привлича внимание и да му осигури нужния успех. Гледната точка на стареца, обаче  по никой начин не се препокрива с тази на околния  свят . Дядо Мартин Лодижкин  не държи на името, защото съзнава своето място в социалната йерархия, но и защото знае, че има нещо друго много по-важно у човека, а именно сърцето, другото е  само назоваване. Макар и привидно простичък човек, старецът е богат душевно. Дядо Мартин Лодижкин е носител на силата на  опита, който обосновава неговата мъдрост и познание за живота.

     

                     Старецът, Лодижкин е скиталец, бездомник и без име . В неговия образ най-ярко Куприн поставя въпроса за Човекът без Дом и без Име и неговият Път в разказа си. Представен от автора в своята зряла  възраст, този човек отдавна е приел своята съдба и „обича своите по млади спътници във вечните му скитания ...,колкото латерната , а дори малко повече”. Човекът без име тук е добил и по-  регламентиран профил чрез фалшивия паспорт. Показателен е факта ,че старецът отдавна за всички е подменил самоличността си, наричан Мартин Лодижкин, а както в последствие става ясно неговото истинско име е Иван Дудкин. Никой, обаче не се интересува от този факт, той е просто латернаджията . Изключение в този кръг на мисли прави извънредната ситуация с пудела и не точно поради името на стареца, а липсата или наличието на паспорт т.е легитимната според властите самоличност. Оказва се, че дядо Лодижкин има такъв, но фалшив. Това е другият, значещ момент, изобразяващ го като човекът без име, отдавна отказал се от самоличнoстта си.   В образа на дядо Мартин Лодижкин виждаме пътя на свободния духом и висок човек,чистосърдечно,чертаещ пътеката по която да поемат неговите съмишленици. Той издига на висота отдавна позабравени ценности ,” скромен и дори когато го пъдеха не роптаеше”, братската подялба, чистото приятелство и   сърцето ,като основна ценност у хората  независимо от социалното им положение . Този човек, като че ли гради един микроутопичен, свободен, по-добър  свят, в който цари нравствеността .

     

                    Сергей, Арто и старецът са просто улични артисти, латернаджии, нахалници или отритнати от частната идилия на всеки, който е социално приобщен и материално по- напреднал от тях или просто част от социалната йерархия.  Те са не само безименни, но и натрапници, които имат дързостта със своето изпълнение да разкъсват идилията на социума. Тези герои изначално се приемат като безименни. Те,  тримата в този разказ пресъздават най-плътният и обощен образ на човека на Куприн. Дядо Лодижкин, Сергей и пуделът, доброволно са се отказали от своя шанс за социализация , от възможността да бъдат част от някакъв общоприет ред и изкуствена нормираност на човешкото съществуване в определен дом и общност, регион, в който да израстват. Пародично е, че именно в тях откриваме живи изконните човешки добродетели, неписаните правила, за да бъде възможно осъществяването на едно хармонично и подредено, напредничево и развиващо се общество. Бездомни и отритнати, социално маркирани тези странници има на какво да научат общността.Скромността и надеждата, искрената приятелска обич и че не всичко в този живот има цена са нещата,   в които поучава дядо Лодижкин  съвсем чистосърчно своите спътници,” братя по съдба и душа” .