Цензурата в творчеството на писателя Салман Рушди

  •  

    КУРСОВА   РАБОТА

     

    Тема: Цензурата в творчеството на писателя Салман Рушди

     

     

    Ахмед Салман Рушди роден 19 юни 1947г. в Бобай Индия, британски писател от индийски произход. Родителите му са заможни и образовани мюсюлмани, В дома му се говори на урду и английски, а малкият Салам (както галено го наричат в детинството) бързо овладява богатството и на двата езика. Момчето е будно и отрано има влечение към книгите, като изключително го пленяват великолепните приказки в 1001 нощ. Началното си образование Рушди започва в училище на британски мисионери, а на 13 години вече е стипендиант в Албиона. След завършването на задължителния курс постъпва в Кралския колеж в Кеймбридж. Както и трябва да се очаква, обучението на Острова видимо променя неговите схващания за религията, която никога не е играла твърде голяма роля в семейството му. След завършването на колежа бъдещият писател се връща в Карачи, където се е установила фамилията. Тук започва работа в телевизията, но успехът бяга от него и той решава да се върне в Европа. Отново в Англия Рушди се пробва на актьорското поприще, играейки за театрална трупа в Кенингтън. Опитва късмета си и като автор на рекламни текстове при Оггиви и Мейтърс и Чарлз Бейкър, но през цялото време се занимава с литературно творчество.                                                                

    Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му.Първото произведение на С. Рушди, Книга за Пир, излиза през 1972, а през 1975 г. следва фантастичният роман Гримус, за който авторът черпи идеи от суфистката поема от 12 в. „Съвещанието на птиците. Следващият роман на Рушди Среднощни деца (1981 г.) получава една от най-престижните английски литературни награди — Букър, като наскоро организационният комитет обяви, че романът на Рушди е най-доброто произведение, награждавано през 25-годишното съществуване на приза. Романът му спечелва световна известност и омразата на официална Индия, където е забранен, заради неласкавия портрет на Индира Ганди и нейния син Санджив, забъркан в противоречива програма за стерилизация. В следващия роман Срам (1983 г.) главни герои са членовете на богато семейство. Авторът използва семейната история като метафора на Пакистан, където книгата е забранена. През 1988 г. Рушди печели наградата Уайтбред за четвъртия си роман — Сатанински строфи, междувременно излизаУсмивката на ягуара: (1987) и последвалите произведения Харун и морето от приказки (1990), Магьосникът от Оз (1992), Изток, запад (1994), Последната въздишка на мавъра (1995), Земята под краката и (1999), Ярост (2001), Шалимар клоунът (2005), Чародейката от Флоренция (2008), както и два документални филма Художникът и чумата (1985), Загадката на полунощ (1987).

    Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата през 2007г, а във Франция е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература.

    Излязлата от печат в края на 1988 година “Сатанински строфи”  е посрещната с аплодисменти от критиката, но и с яростни протести. Мюсюлманите по света горят книгата му по улиците, пламват демонстрации в целия свят. На 14 февруари 1989 година аятолах Хомейни издава религиозен указ, или фетва, в която призова Рушди да бъде убит. Книгата му от 500 страници става бестселър в целия свят, макар че широко разпространено е мнението, че има много повече купувачи, отколкото читатели.
    В една зимна утрин малко преди разсъмване високо над Ламанша се взривява един джъмбоджет. Сред отломките две фигури падат към океана без парашути: Гавраил Фаришта, легендарната индийска филмова звезда, и Саладин Чамча, човекът с хилядата гласове, постигналият всичко яростен англофил, вкопчени един в друг, те фучат надолу и накрая са изхвърлени живи на покрития със сняг пясък на английския бряг. Чудо, но двойствено, защото скоро става ясно, че върху им се стоварват любопитни промени. Изглежда Гавраил е придобил ореол, докато за ужас на Саладин краката му стават по-космати, стъпалата му се превръщат в копита и от слепоочията му избиват рога. Така започват нашумелите Сатанински строфи. Гавраил и Саладин са протагонисти във Вечната борба между Доброто и Злото. Но кое какво е? Може ли демоните да са ангелоподобни? Може ли ангелите да са преоблечени демони? Докато двамата мъже падат през разказа, както и през времето и пространството към своя финален сблъсък, ние ставаме свидетели на цикъл необикновени истории, приказки за любов и страст, предателство и вяра: историята на Айша, обвитата в пеперуди визионерка, която повежда цяло индийско село на невъзможно поклонение; на Алилуя, алпинистката, преследвана от дух, който я подтиква да предприеме самоубийствен опит за самотно изкачване на Еверест; на убийства, метаморфози и безредици в един Лондон, видим, но незабелязван; и разбира се, историята на Махунд, пророка на Джахилия, града от пясък; Махунд, получателят на едно откровение, в което сатанински строфи се смесват с божествени. В тази прилична на голям кръговрат книга, където минало и бъдеще яростно се преследват, Салман Рушди ни повежда на епическо пътешествие сред сълзи и смях, на вълшебни истории и учудващи полети па фантазията, едно пътешествие към Злото и Доброто, които лежат неделими като сиамски близнаци в сърцата на жени и мъже. След религиозната смъртна присъда Рушди живее извън обществото, криейки се от убийци, но продължава да пише и публикува. Женен е четири пъти но браковете му се разпадат заради наложения нелегален живот. През 1993 г. норвежкият издател на Рушди Вилям Нигаард е прострелян 4 пъти в гърба и едва оживява, а японският преводач на романа е убит. През 1997 г. наградата за главата на автора е удвоена, а през 1998 г. главният прокурор на Иран Мортеза Мокдале поднови смъртната присъда, през септември 1998 г. иранското правителство заяви, че държавата няма да изпълни фетвата или да окуражава някой да го стори. Но през февруари 1999 г. аятолах Хасан Саней обеща награда от 2,8 млн. долара за убийството на писателя. Типичен пример за автоцензура е публикуваното от Рушди през 1990г  есе озаглавено Добросъвестно, за да омиротвори критиците си с извинение, в което потвърждава уважението си към исляма. Но иранските духовници не отменят присъдата.Салман Рушди най-много мрази да чува думата "фетва". В "Шпигел" казва: "Живея свободен, нормален живот на гражданин на Ню Йорк и Лондон, а често ходя и на посещения до родния си град Мумбай (Бомбай)." Разбира се това е възможно сега. До 1998 г. имаше не само религиозна забрана за пътуванията му, но и икономическа забрана за комфорта на автора - "Бритиш еъруейз" не му позволяваха да припари до техен самолет заради заплахата от нападение срещу него. Канадските авиолинии и сега не му дават да стъпи на борда на "Еър Канада", защото се нуждаел от допълнителни мерки за безопасност.             Много читатели на Запад смятат романа за бляскава атака срещу религиозния фанатизъм. За много мюсюлмани от Изток и Запад той е злонамерено нападение срещу техните най-съкровени вярвания. Има и други мнения: либерални и консервативни християни не харесват неговата непочтителност, а либералните мюсюлмани не одобряват фетвата срещу Рушди и подкрепят неговото право да публикува и дори се възхищават от творчеството му. Но важният дебат, онзи, който има значение в реалния свят, е между крайностите, а между тях сякаш остава една непреодолима пропаст. Ислямът е религиозна традиция, който в много от най-влиятелните си кръгове съзнателно се стреми към самопречистване от модерните либерални тенденции. Въпреки че съществуват дълги и къси ислямски приказки и има множество високо ценени автори на проза, модерният роман не е удобна литературна форма в мюсюлманския свят. Често той се идентифицира със Запада, с простото забавление и разпуснатите нрави. Освен това мюсюлманските писатели, които създават романи, често са критични към традицията. По подобен начин публикуваният през 1939 г. роман на Михаил Булгаков Майсторът и Маргарита хвърля хетеродоксален поглед върху генезиса на християнството и света на комунистическа Москва от 20-те години. Той също богохулства срещу едно религиозно чувство, поставяйки под въпрос произхода на религия, която милиони по света смятат за свещена Двата романа споделят общата загриженост за ролята на твореца в съвременното общество. Трябва ли той да бъде пионка на държавата, писач на пропаганда и защитник на благословените от държавата цели, или трябва да пренебрегва утвърдените от нея истини в търсене на своята собствена no-висша действителност? Ако творецът избере този път, каква стойност имат продуктите на неговото творчество за обществото или човечеството изобщо? Каква е и отговорността на индивида при интерпретирането на работата на твореца? Може ли индивидът да решава какви са достойнствата на неговата творба или това решение трябва да бъде санкционирано от държавата? Тези естетически проблеми се дебатират откакто човечеството за пръв път започва да произвежда изкуство. В Диалозите си Платон, един от първите естети в света, засяга тези въпроси и разработва системен подход към творчеството и неговата интерпретация. Рушди и Булгаков разглеждат твореца като някой, който разбърква статуквото. Без спорове обществото и която и да е институция (колективна или индивидуална) може да стане самодоволна или предразположена към тирания. Рушди и Булгаков представляват бунтовния и безкомпромисен творец като герой и критикуват и ругаят масите за тяхното безкритично приемане на людски или правителствени визии за истина. Творецът предлага различна истина, която обикновено го излага на присмех, обиди и понякога смърт и дава на наблюдателите пример за индивидуалност. Затова Рушди и Булгаков се възхищават от твореца и неговата творба, тъй като те представляват истината на един индивид. И двамата се отвращават от предаността на немислещите маси към нечие изкуство. Тези размисли са важни за разбирането на двата романа и дават пример за силата и предаността, които са нужни, за да предизвикаш общоприетите вярвания с оригинални мисли. Това е урок, който Животът на Рушди онагледява и кара чувствителните и мисловни читатели да се запитат: Каква идея е той? Каква съм аз?