Българско възраждане и началото на същинската детска литература

  • БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ И НАЧАЛО НА СЪЩИНСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА У НАС

    І. Обща характеристика на епохата

    Това е една от най-интересните епохи в развитието на българската литература. Факт е, че някои от изследователите я свързват с началото на същинската литература, доколкото средновековната литература представлява построение, което в значителна степен се разминава с това, което разбираме под “литература” от съвременна гл.т. Точно по тази причина, когато Боян Пенев пише голямото си изследване за Възраждането (в 4 тома), той им дава заглавие “История на новата българска литература”, за да може по някакъв начин да я отграничи от т.нар. “стара българска литература”, респ. средновековната литература. По отношение на Възраждането и проблематиката, която тази епоха поражда, може да се каже, че: 1. Българското Възраждане поставя проблема за отношението на явленията, които се случват у нас, с онова, което протича в Европа и което от една страна може да бъде разглеждано като синхронно (какво се случва в Европа по същото това време, когато у нас се случва Възраждането); 2. Дали типологично Българското Възраждане съвпада с процесите, които протичат в Европа, или по някакъв начин репродуцира модели, които са свързани по-скоро с Европейския Ренесанс.

    1. Иван Шишманов: допирни точки между българското Възраждане и европейския Ренесанс

         На първо място трябва да се спомене името на Иван Шишманов. Това е един от големите изследователи на българската литература и изкуство; човек, който много добре познава европейската литература. Така че именно на него принадлежи тезата, че Българското възраждане фактически е някаква форма на преживяване на Ренесанса. И той търси приликите между европейския Ренесанс и това, което се случва в България от втората половина на ХVІІІ в. някъде до към края на ХІХ в. – ние след малко ще коментираме границите на Възраждането. Разбира се, тук не може да се коментира нашироко толкова богат и интересен проблем от типа на това какво представлява Ренесансът, но като че ли думата възраждане в някакъв смисъл калкира, превежда дума ренесанс, защото “ренесанс” означава именно “възраждане”. Къде можем да търсим приликите и къде отликите, за да можем по някакъв да дадем характеристика на тази литература, която ние създаваме, и да впишем детската литература в съответния контекст? Една от теориите, в които има доста истина, това е на Николай Конрад, например, определя ренесансовата култура като движение от селски към градски тип култура и междувременно това е валидно по принцип за Ренесанса. Независимо от това къде се случва той, поначало възрожденската култура, ренесансовата култура е обхващане от начина на мислене, който е присъщ на Средновековието, с цялата му философия, с обвързаността на религиозното мислене с философското мислене и с онези практики, които са характерни за селската общност и започва да търси модели, които да отговарят вече на съзнанието на гражданина. А междувременно гражданинът, или селянинът, не са просто понятия, които се изграждат на базата на някаква регионална принадлежност, а говорим за определен тип менталност. Градският човек има друг тип мислене, в сравнение със селянина. Голяма част от селяните са феодално зависими, свързани с обработката на земя и при тях една от основните характеристики и тяхната неподвижност – неподвижност, която би трябвало да се разбира и в пряк, и в преносен смисъл. Те са привързани към една традиционна култура, която всъщност се репродуцира на принципа на кръговото, докато градската култура търси развитие по спирала, тя търси промяна, тъй като нейните носители в голямата си част са занаятчии и търговци, някои от тях се занимават в някаква степен със земеделие, тъй като разните градове обработват земята около тях. Тук се заражда т.нар. трета класа, трето съсловие извършва и буржоазните революции. С други думи, тук ще се появят лекари, адвокати, респ. индустриални производители след време и т.н. и всичкото това е свързано с един друг начин на мислене.

    2. Концепцията на Ал. Лосев за Ренесанса (свързването на неоплатонизъм и антропоцентризъм)

         Една от големите формули на Ренесанса е руският изследовател Лосев, много добър изследовател на Ренесанса, който изхожда от някаква иманентна (вътрешно присъща) на културата гледна точка и говори за това, че Ренасансът е неоплатонизъм плюс антропоцентризъм. Неоплатониците са философска школа, чието начало е свързано с учението на Платон. Това са последователи на Платон, които развиват неговата идеалистическа философия в определена посока и някои от тях се движат в, очертават полето на мистичното, и в този смисъл догмите са схващани като фундаментални по отношение на християнската доктрина, на християнския тип мислене, от гл.т. на неговата философска подложка. Може би най-известният измежду неоплатониците е Плотин, може би най-талантливият му ученик. Неоплатониците развиват учение за еманациите (формите на излъчване) на Божественото (Абсолютния Дух), които по-нататък развива Тома Аквински. Те присъстват в написаното и от Блажения Августин и т.н. Тази форма на свързване на човешкото с божественото, която при неоплатониците е от съществена важност, т.е. учението за еманацията на Абсолютната Идея, за тези форми на излъчване на божественото, които докосват духовната култура по някакъв начин, към нея се прибавя и т.нар. антропоцентризъм (поставянето на човека в центъра на представата за света). Антропоцентризмът би трябвало да бъде схващан в диалогична връзка със съществуващата до този момент практика, която е доминираща – т.нар. теоцентризъм; Богът е в центъра на всички неща, той е единица мярка, а след това на негово място се появява фигурата на човека. Това обаче по никакъв начин не означава някакъв вид отдалечаване от религиозното. Това е друг начин за търсене на пропорция между човешкото и божественото. Ако Богът е мярка за всички неща, тъй като той е огромен, необхватен в своето съществуване, ако човекът се измери с него, човекът би изглеждал твърде малък, твърде жалък в своите собствени граници и рамки. Ако обаче вземем за отправна точка самия човек (единица мярка), пропорцията между човека и Бога не се променя, но човекът придобива нова значимост; той се превръща в отправна точка – чрез него се мери божественото. В този смисъл той като че ли не губи от своя блясък; той има в себе си неща, които би трябвало да бъдат утвърждавани и да бъдат същностно важни. Когато ренесансовите творци говорят за това, че човекът е мярка за всички неща (едно от най-популярните схващания), много често това схващане е орязано. Ренесансовите мислители действително утвърждават човека като мярка, но не кой да е човек, а единствено и само човека творец, никой друг; защото човекът се родее с Бог именно в способността си да твори. Бог е великият Създател, великият Творец, докато човекът твори в рамките на своите собствени възможности. Фигурата на творящия човек (човекът на изкуството) става същностно важна и започва да създава около себе си някакво поле, което поражда сюжети, което позволява по друг начин да бъде осмисляна самата човешка същност. Оттук и оттласкването от прекомерната смиреност на Средновековието. Самите ренесансови дейци употребяват термина “ренесанс” във връзка с възраждането на древната (класическата) култура – онова, което е съществувало в практиките на Древна Гърция и Древен Рим. Те възраждат онази предсредновековна култура по някакъв начин, така че терминът “ренесанс / възраждане” препраща към тези класически времена с тяхната мяра, с тяхната представа за това как трябва да бъде изобразен човекът. От там се получават всичките тези ренесансови изображения в сферата на изобразителното изкуство, скулптурата и т.н., където ясно прозира категорията на калокагатеята. Калокагатея е сливане между прекрасното и доброто, под някаква форма: добрият е красив и красивият е добър. Началото на идеята за калокагатеята е в античността – не толкова в архаичната, колкото в по-късната античност присъства особено ярко. Омир се схваща като медиаторът между фолклорното и литературното мислене. Когато Омир говори за прословутото събрание на всички царе, които трябва да вземат решение около Троянската война, има един-единствен, който се противопоставя на общите схващания и който по някакъв начин възроптава срещу онова, което се решава – това е Терсик Клевоустий (“този, който говори без да мисли; говори повече, отколкото трябва”) – той е единственият грозен, именно защото казва каквото не трябва. Всички останали (Агамемнон, Одисей, Парис и т.н.) са богоравни, прекрасни, защото въплъщават онази идея, която превръща персонажа в протагонист (натоварен със съответната идея). Иван Шишманов е отишъл малко далеч от гл.т. търсенето на допирни точки между нашето Възраждане и класическия Ренесанс. Действително у нас има някакво обръщане към древни образци, появата на някакви текстове от класическата литература, но ние не преминаваме нито към неоплатоническото философско мислене, нито към такова уплътнено внимание по отношение на класическата древност, каквото познава Западна Европа. Ние имаме някакво свое възраждане, свой ренесанс. По тази причина повечето от сериозните изследователи предпочитат да наричат нашето възраждане Възраждане, а не Ренесанс – хем да се покаже, че е нещо подобно, хем да се подскаже, че има съществени разлики с класическия ренесанс.