Българската литературна критика на ХХ век

  • Курсова работа

     

    Тема:

    Индивидуализъм.Кръгът „ Мисъл“ - Пенчо Славейков.

           Д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков са идеолозите на българския модернизъм от края на ХІХ и началото на ХХ век, известен като индивидуализъм. В критическите си текстове те се опълчват срещу късновъзрожденската традиция, като издигат нови ценности - личността, духовното съвършенство, верността на себе си. Авторите се противопоставят на позитивизма, отричат всеобщите и задължителни дотогава идеали като народ, родина, граждански и патриотичен дълг в името на една освободена личност, която сама дава образ на ценностите си и изживява външната събитийност като вътрешен психологически процес.

       През 90-те години на ХІХ век се заражда българският модернизъм, чието първо измерение се представя от индивидуализма като философия и мироглед. Тъкмо през това десетилетие в българската литература се оформят радикални културни процеси, които възроптават срещу късновъзрожденската традиция и ратуват за нови културологични и мирогледни платформи. През тези години литературата ни започва да показва все по-ясно самосъзнание и изяви към персонализъм, започва да разтваря етнокултурните си граници и да търси нови диалогични възможности между свое-чуждо, човекът очертава границите си и като социален и етнически субект, но и като личност, която превръща външната събитийност в свой вътрешен морален и психологически образ. Тези явни вътрешни тенденции на литературата ни подготвят появата на първата вълна от българския модернизъм, известен като индивидуализъм и провеждан в лицето на четиримата автори, групирали се около списание "Мисъл" - д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров.

       В новосъздаденото списание "Мисъл" д-р Кръстев ще напише в програмната си статия: "Ние искаме да доведем докрай принципа на чистата поезия". Въпреки това, до края на 90-те години от ХІХ век, списанието все още запазва еклектичния си културен облик и в него се включват "старите" Михайловски и Влайков и "новите" Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Кръгът окончателно ще изяви себе си като идеология в началото на ХХ век, въпреки че никакъв документ не регламентира неговия състав, освен една известна снимка с четиримата, обединили се по естетически и идеологически причини около списанието на д-р Кръстев. Реализмът вече естетически и тематично е обеднял, битовизмът и провинциализмът се осмислят като културни комплекси, социалната партизанщина и безскрупулност престават да предизвикват остри моралистични реакции, а по скоро будят желание да не се занимаваш с тях. Европеизмът е новата културна ориентация, наложена вече от подготвени и възпитани чрез чужди култури интелектуалци, които се мъчат да създават равностоен и актуален диалог с европейските културни тенденции. Всички тези явни тенденции в пространството на последното десетилетие от ХІХ век се налагат чрез културностроителния патос на д-р-Кръстевото списание, което има широко културно, а не тясно литературно значение. То за пръв път олицетворява публичността на културата, която излиза от сферата на анонимната публичност и заявява себе си като сбор от персоналистични съзнания. Решаващ характер добиват образите на автобиографичните светове и личните жестове, които авторите от "Мисъл" възпроизвеждат за себе си. Те правят усилие за конструиране на публично пространство, в което се разполага личното, общественото и културното битие на човека. Същевременно имат съзнание за мисионерство, според което истинският диалог става възможен едва в процеса на съзнателно конструиране на културата като публично пространство. Тази идея скоро започва да се интерпретира като историческо противопоставяне, разделящо не заедно пребиваващи върху културната сцена личности, а цели епохи. Така се оформя и първият голям и радикално противопоставящ двете страни културен спор в българската литература - този между хората от "Мисъл" и късновъзрожденската позитивистична традиция, чието най-изявено лице е народният поет Иван Вазов. В този смисъл и критическото дело на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков би следвало да се разглежда като културностроителен дискурс, който се конфронтира срещу традиционните за българското съзнание ценности в името на нови, вече естетически идеали, които изместват акцента от проблемите на националния колектив и социалната общност към проблемите на личността.

       В статията си "Българската поезия. Преди. Сега" Пенчо Славейков набелязва основните мирогледни постулати на индивидуализма, който радикално се опълчва срещу възрожденската традиция, налагайки ценности, различни от предходните. Българската литература категорично е отграничена като "преди" и "сега", с което критикът подчертава, че различните поколения имат различни разбирания, цели и задачи. Основната задача на "сега" е "... изпълнение на нашия дълг - извоюване човека в българина". Ако възрожденската традиция е формирала идеята за национално съзнание и изобщо е градила ценностите си върху националната идея, то днешното "ново" и "младо" има за цел да наложи общочовешките стойности в живота на българите. Човекът е възможен единствено чрез естетическите параметри на индивидуализма като философия и светоусещане. Затова не колективът и колективните ценности като народ, родина и дълг са в основата на естетическата платформа на "Мисъл", а личността, която изживява себе си не като социален или етнически субект, а като отделен и автентичен свят.

         Самата идеология на индивидуализма е под влиянието на европейски философи като Ницше, Шопенхауер, Бергсон и е свързана с "естетическото съзерцание", което е вътрешен психологически образ на външни обстоятелства. Оттам и критическите текстове на Пенчо Славейков възроптават срещу описателността и злободневността на българската действителност, която трябва да бъде не регистрирана, а градена с "воля за живот", т.е. субективизирана до онзи възвишен образ на идеалното, което поетът търси в своята лирика.

       След всичко обобщено дотук, ясно е че критиката и на д-р Кръстев, и на Пенчо Славейков ще издигнат нови категории за художественост, една от които е стилът. Литературата е осмислена като автономно цяло през призмата на индивидуализма и персоналистичния принцип. Затова тъкмо стилът е онази синтетична категория, която удостоверява органичното присъствие на личността. Той се превръща във висша гаранция за художественост, става център, който осигурява достъп до други категории - идея, език, жанр. Стилът е доказателство за наличие на личност, а делото на "Мисъл" е борба за изграждане на човешки индивидуалности. Елитаризмът и духовният аристократизъм са границите на новата личност, застанала срещу "тълпата" в името на нови идеали, чиито очертания са единствено в областта на божественото, изключителното, субстанциалното.

       В статиите си "Народните любовни песни" и "Българската народна песен"Пенчо Славейков развива една от основните идеи на кръга "Мисъл" - тази за отношението на фолклора към художествената литература. Критикът възприема фолклора като завършена естетическа и ценностна система, която трябва да бъде една от най-важните традиции в българската литература. Но от фолклора се взема само вечното, което може да се хармонира с търсенията на модерния човек. Персоналистичният принцип в отнасянето към фолклора довежда до мисълта, че индивидуалното творчество може да достигне до по-висока художественост от народното творчество. Фолклорът трябва да се обработи така, че и като идея, и като стил да носи по-съвършена наслада. В статията си"Гетевите песни" Славейков дава пример с Гьоте, който обработва автентичните фолклорни образци така, че да създаде чрез тях индивидуален и съвременен образ на човешките търсения и страсти. Фолклорът е изначален носител на родното, като родното за "Мисъл" вече не е външна обозначеност, а вътрешна духовна категория, носеща самобитността на нацията. Родното не е свръхценност, център на света, както при Вазов, а равностойна част от света. Възрожденската формула "ние и светът" се пренаписва като "ние в света", като родното става равностойна част от всеобщия духовен универсум. Родното, без да губи самобитността си, трябва да се превърне в общочовешко. В този смисъл Славейков обвинява Кирил Христов, който в своите фолклорни стилизации "пощи" фолклора, т.е. имитира го, без да може да му придаде индивидуален и съвременен образ. Народното творчество едновременно е обожествявано и провокирано от амбицията за изравняване и надмогване, но и в едното и другото отношение Пенчо Славейков проявява своя стремеж да мисли литературата като уникално изкуство.