Българската авторизирана приказка в творчеството на Каралийчев, Пелин и Босилек

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

     

    по

     

    ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

    Българската авторизирана приказка в творчеството на Ангел Каралийчев,Ран Босилек и Елин Пелин

     

    Съдържание

     

    1.Приказката като феномен

     

    2.Жанрови черти на фолклорната приказка

     

    3.Жанрови черти на вълшебната приказка

     

    4.Жанрови черти на авторизираната приказка

    4.1 -характер на сюжетно-композиционната система

    4.2-жанрови трансформации в областта на персонажа

            4.3-стилови особености на българската авторизирана приказка

     

    5.Сравнителен анализ върху творчеството наР. Босилек,А. Каралийчев и Е. Пелин

    5.1 Ран Босилек(Генчо Негенцов)

    5.1.1 Лирика

             5.1.2 Проза

    5.1.3 Римувана проза

      5.2 Ангел Каралийчев

    5.3 Елин Пелин(Димитър Стоянов )

           5.4 Сравнителен анализ и съпоставка на приказката „Тримата братя и   златната ябълка” от Ангел Каралийчев,Ран Босилек и Елин Пелин

     

    1.Приказката като феномен

     

     

    В своето дълго историческо развитие приказката се е оказвала винаги една от най-жизнените и богати прояви на духовната човешка дейност. Като творчески акт,от една страна,е като източник на естетическо въздействие,от друга-тя е почти толкова стара,колкото и самото човечество. Но като обект на задълбочени научни проучвания приказката твърде дълго остава настрани от вниманието на изследователите. Дори и днес проблемите на приказката като специфична форма на художествено повествование не са изяснено достатъчно всестранно и задълбочено.

    Приказките,наред с преданията и легендите,създават основите на художествената проза,продължавайки да влияят върху нейното развитие и до днешно време. С приказката е свързано и изследването на проблема „устно творчество-писмена литература”. Нейната историческа еволюция се оказва в пряка връзка с модификациите на прозаичните жанрове,,с фолклорните традиции в художествената литература,с въпросите за народопсихологията и литературния процес и т.н.

                 За да се определи жанровата специфика на художествено-повествователния тип „приказка”трябва да се уточни преди всичко един основен теоретичен въпрос:Що е приказка? Изчерпателно и абсолютно приемливо определение на понятието приказка не е дадено и до днес. Трудностите произтичат главно от историческата еволюция на приказката като жанр съчетана с особеностите на националното й своеобразие и специфични отлики – в някои отношения твърде съществени – между отделните видове приказки:вълшебни,битови,приказки за животни.

                  Един от най-видните изследователи на приказката в наше време Вл.Я. Проп обръща сериозно внимание на съзнателното творческо  начало в приказната измислица като неин най-характерен,макар и не единствен белег. В статията си „Жанров състав на руския фолклор” той пише:”Приказката е основата на съзнателно търсена измислица и този  признак не е вторичен и не е случаен-той в значителна степен определя цялата поетика на приказката…Приказката е нарочно търсена поетическа фракция. Тя никога не се представя за действителност.Приказката привлича не с изображението на самата  действителността с необичайността на своето повествование.Несъответствието  с действителността,измислицата доставят особено наслаждение”.

    СН Азбелев,сравнявайки преданието,легендата и приказката,обръща внимание на факта,че поетическата измислица в приказката  е тясно свързана с алтернативната „достоверност-недостоверност” и на тази основа той търси жанровата специфика на приказния повествователен вид:”Приказката-това е устно създаден епически прозаически разказ,основаващ се на измислицата,но непретендиращ за достоверност.

    Проблемът за характера на приказната измислица е тясно свързан с въпросите на приказния свят към жизнената действителност. Всъщност това отношение не се проявява направо,в буквалния смисъл на думата,като жанрово изграждащ признак,но силно влияе върху характера и структурата на творбата,върху целия неин художествен свят и следователно,тя играе съществена роля в уточняването на жанровите белези на приказката.

                    И приказката,както всяко творение на изкуството,се гради върху принципите на художествената условност,която е пряко свързана с проблема за художествената „интерпретация на действителността”,базираща се на  „нетъждествеността” на обекта на познание и неговия художествен образ”.

    Условното в приказката се възприема и осъзнава в общи линии по същия начин,както и в художествената литература,но в приказката тя играе първостепенна роля,има специфично проявяващ се характер- и за разлика от художествената литература  като цяло,винаги съдържа елемент на нещо необичайно-варирайки от странното и изключителното до невероятното,фантастичното,невъзможното.Това присъствие на „приказното чудо” води до възприемането на приказката като история,”непретендираща за реалност”.

                 Приказката се схваща преди всичко като процес:в Средновековието на нея безусловно са вярвали-всичко това „е било”,но в миналото. Разколебаването на това доверие става бавно:сблъсъкът между достоверност-недостоверност се долавя по един парадоксален начин именно в това,че разказваното в приказката се възприема като „било”,а в същото време преизказното наклонение отваря вратичка към едно разколебано доверие. Не случайно приказката първа напуска характерната за фолклорното естетическо съзнание безусловна вяра в достоверността на разказаното,а в по-късните си етапи на развитие,когато се утвърждава нейната литературна,писмена форма,тя напълно се възприема като „измислица”,като една условност от „втори” порядък.

    Именно тази вторична художествена условност,непретендираща за реалност,за достоверност,е един от най-съществените белези на приказката в отношението  й към действителността.

    Алтернативата „достоверност-недостоверност” в приказката се проявява много по-сложно-от една страна,в осъзнаването на измислицата в съотношението разказваш-слушател,и от друга –във възприемането на измислицата в приказката в културно-исторически аспект.