България в годините на Втората световна война

  •  

    България в годините на Втората световна война

    (1939 – 1945 г.)

     

    След преврата от 19.05.1934 г. в България се налага авторитарна форма на управление. По време на преходните кабинети на ген. Пенчо Златев и Андрей Тошев (1935 г.) деветнадесетомайци (Политическият кръг “Звено” и Военният съюз) са изтласкани от политическата сцена и основна роля в управлението започва да играе цар Борис III. Причините за това са много, но основно са свързани със стрмежа за овладяване на политическата и социалната криза, предизвикани от задълбочаващата се поляризация в резултат от голямата икономическа криза от 1929 – 1933 г. Монархът не среща силна съпротива и поради слабостта на политическите партии и липсата на демократични традиции. В резултат на това, сред елита се налага и утвърждава идеята за по-твърда власт, която да стабилизира държавата и да въведе ред в хаоса на икономическия и обществения живот. В страната се налага безпартийна система: разпуснато е Народното събрание без да се насрочи дата за нови избори, суспендирана е Търновската конституция, забранени са политическите партии (Наредба-закон от 14.06.1934 г.) и националноосвободителните организации, ликвидирано е местното самоуправление.

    На 24.11.1935 г. встъпва в длъжност кабинет начело с близкия сътрудник на царя Георги Кьосеиванов, който с няколко реконструкции управлява страната до 1940 г. Правителството е съставено от политически неангажирани личности. То взема мерки за окончателно излизане на страната от икономическата криза, но това става чрез засилване на държавната намеса в стопанския живот. Създават се и казионни профсъюзи като държавата се превръща в посредник в договарянето между работниците и работодателите. След 4-годишно управление без парламент, през 1938 г. се провеждат избори за XXIV Обикновено Народно събрание. Те са спечелени изцяло от привържениците на правителството. Възстановява се парламентарната система, но в един орязан вид. Народното събрание има намалени правомощия, няма право да бламира правителството и узаконява всички реформи, извършени след 1934 г.. Така режимът добива напълно завършен авторитарен вид с доминация на монархическата власт.

    В навечерието на новия глобален военен катаклизъм в страната се очертават три политически потока. Първият е съсредоточен около монарха и правителството. Той е съставен от привърженици на силната централна власт, които във външнополитически план се насочват към търсене на пътища за ревизия на мирните договори в контекста на световната тенденция в тази насока. Вторият поток е съставен от представители на традиционните политически партии. Това е т.нар. “Петорка”: Димитър Гичев от БЗНС “Врабча 1”, проф. Генов от Радикалната партия, Кръстьо Пастухов от БРСДП, Боян Смилов от Националлибералната партия, бившият сговорист Григор Василев; Никола Мушанов от Демократическата партия. Те се обявяват за пълно възстановяване на Търновската конституция и незабавно провеждане на свободни парламентарни избори на многопартийна основа. Третият поток е представен от набиращото сила комунистическо движение. Близки до него са и левите крила на БЗНС и БРСДП. Постепенно към идеите на комунистите за въоръжена борба започват да гравитират и ултрадесните от Политическия кръг “Звено” и Народното социално движение на Александър Цанков. Очевидно е, че конфликтът между управляващите и комунистическото движение е неизбежен. Отношенията между тях се влияят съществено и от измененията на международната обстановка.

    Външната политика на българските правителства между двете световни войни спазва няколко основни принципа: неутралитет, мирен ревизионизъм, антисъветизъм. Тази линия на поведение донася известни успехи. България става член на Обществото на народите, а през 1932 г. успява да отхвърли и репарационните си задължения, след като е изплатила 66 млн. от общата сума от 2,250 млрд. франка. Идването на националсоциалистите на власт в Германия през 1933 г. и последвалото възстановяване на германската военна мощ подсказва бъдещият натиск на Третия Райх в Югоизточна Европа. Това променя отношението на Великобритания и Франция и те оказват натиск върху Балканската Антанта (или Балканския пакт, създаден е на 09.02.1934 г. от Гърция, Турция, Румъния и Югославия) за започване на преговори за премахване на ограниченията върху българските въоръжения. Първият пробив в балканската изолация на България е направен с подписването на 24.01.1937 г. на “Пакт за вечно приятелство между България и Югославия”. На 29.07.1938 г. съгласно чл.19 от Пакта на ОН е сключено Солунското споразумение между България и Балканския пакт, с което се отменят военните клаузи на Ньойския мирен договор. Това се случва точно навреме, защото есента на същата година е съдбоносна за европейското статукво. На 29 и 30 септември 1938 г. в Мюнхен представителите на Великобритания, Франция, Германия и Италия се споразумяват част от Чехословакия (Судетска област) да премине в границите на Германия. Цар Борис III има известна посредническа роля в организирането на тази конференция, чиито решения кореспондират и с българските стремежи към мирен ревизионизъм.

    Българското правителство усеща нестабилността на Балканския пакт в новите международни реалности. През пролетта на 1939 г. Георги Кьосеиванов изпраща до българските дипломатически представители в чужбина секретната Директива № 19, в която излага българските искания и териториални приоритети: Южна Добруджа, Беломорска Тракия до границите от 1913 г.и евентуално Западните покрайнини. Подредени по този начин, те показват, че най-големият български натиск ще бъде насочен срещу Румъния и Гърция.

    На 01.09.1939 г. войските на Вермахта нахлуват в Полша, а в следващите дни Великобритания и Франция обявяват война на Германия. Започва първия период от Втората световна война, известен в историята под името “странна война”. На 15.09.1939 г. българското правителство излиза с декларация за пълен неутралитет. Силно влияние върху обстановката в България оказва подписаният на 23.08.1939 г. пакт “Молотов-Рибентроп”, с който Съветският съюз и Германия си разделят сферите на влияние в Източна Европа. От една страна правителството трябва да прави отстъпки на прогерманските среди, а от друга страна е принудено да се примирява със засилването на съветската пропаганда. Последното е условие за активизиране на дейността на Българската работническа партия (БРП).

    В края на декември 1939 г. и началото на 1940 г.  се провеждат избори за XXV Обикновено Народно събрание, които са убедително спечелени от управляващите. На 15.02.1940 г. царят назначава ново правителство начело с проф. Богдан Филов. То има за задача да засили авторитаризма и да подготви България за евентуално участие във войната. За целта се засилва контрола върху стопанския живот, а към Военното министерство се създава Дирекция за гражданска мобилизация. В края на 1940 г. е приет и антисемитски Закон за защита на нацията.

    Междувременно войските на Третия Райх шестват победоносно в Европа. След окупацията на Дания, Норвегия, Холандия и Белгия, на 22.06.1940 г. и Франция капитулира. Цяла Западна Европа попада пряко или косвено под властта на Германия. Готвейки се за война срещу СССР, Хитлер насочва вниманието си към Балканите, където трябва да си осигури сигурен тил. Румъния е в най-неизгодна позиция, разположена между двете суперсили – Германия и СССР. Тя е подложена на техния натиск, в резултат на което е принудена да отстъпи Бесарабия и Северна Буковина на СССР, Трансилвания на Унгария и Южна Добруджа на България. Безспорно подписаната на 07.09.1940 г. в Крайова българо-румънска спогодба е успех за българското правителство, което се ориентира много правилно в създалата се обстановка. Според Крайовската спогодба Южна Добруджа се връща на България, ни 67 хил.души от Северна Добруджа насилствено са преселени в страната, с което е постигнато обезбългаряване на тази област.

    На 27.09.1940 г. Германия, Италия и Япония подписват военен съюзен договор, известен под името Тристранен пакт. През октомври 1940 г. Италия напада Гърция, но среща сериозни затруднения. Във връзка с това върху България постоянно се оказва натиск за влизане в Тристранния пакт. В страната пристига и представителя на съветското външно министерство Аркадий Соболев, който предлага пакт за ненападение. Българското правителство отказва да го подпише, страхувайки се България да не последва съдбата на Прибалтийските републики, които загубват независимостта си.

    Управляващите нямат много време за колебание. Унгария и Румъния вече са германски сателити, а и Югославия дава сигнали в подобна насока. Германски войски са струпани на Дунав. За да подпомогнат Мусолини в Гърция алтернативата пред германските войски е следната: могат да минат през българска територия като съюзници или като окупатори. На 01.03.1941 г. във Виена Богдан Филов подписва договора за присъединяване на България към Тристранния пакт. Условието е, че българските войски няма да воюват на чужда територия. Това действие е резултат от няколко взаимнопреплетени причини: след 1935 г. се наблюдава постепенно икономическо и военно обвързване с Германия, тъй като водени от идеята да не засегнат интересите на съюзниците си от Балканската Антанта, Великобритания и Франция се държат по-резервирано спрямо България; в по-малка или по-голяма степен политиците и избирателите в България мечтаят за ревизиране на границите; конкретната принуда във време на война.