България цяла пред погледа на чужди и свои

  •  

     

     

    “ България цяла” пред погледа на чужди и свои

     

     

           Последната, дванадесета ода от цикъла “ Епопея на забравените” – “ Опълченците на Шипка”, представлява не само заключителната песен, в която се свързват в едно хармонично цяло, прокараните в предходните оди идеи, но  и в метафоричен план представлява Дванадесетата висота, върхът, до който се домогва цял един народ, от който се открива хоризонтът на българското бъдеще.

          Българските голготи, тези на Левски, Паисий, Кочо, Бенковски, осеяли билото на историята ни с жертвени разпятия, са висоти, достигнати от нашите апостоли: “ Опълченците на Шипка” тези голготи безименно присъстват в храмовото пространство на Балкана. Те са  част от българския космос, висини са, на които се крепи Небето на духовността, на легендарната българска слава.

           Целостта на българското време – пространство от “ тъмнини дълбоки” до светлия хоризонт на свободата се постига чрез образа на Балкана – метонимия на България. Пред погледа на свои и чужди Балканът възраства от оковите на срама до венеца на славата. С името и в името на България се възражда мъжеството на опълченците, възкръсва духът на живите и мъртвите български синове във всеобщия отпор срещу злото. Целостта на България е постигната като слятост на времето вечност – минало, настояще, бъдеще, като вечност на пространството – Балкана, като единение на живот и смърт,  на човек и природа. В последната ода на “ Епопеята” възрастват върховете  на българската слава, за да съградят ведно с Шипка храма на духовността.

           Вазов е най – големият Сеяч на вяра в българската литература. Може би защото се съзнава като първи, като Патриарх поетът от всяка историческа конкретност създава легенда. Историческите факти, лица, събития, сравнително лесно могат да бъдат забравени, когато са неми свидетелства на миналото. Историята на Вазовото е притча. Нейната художествена интерпретация е поглед отвъд фактите, за да прогледне душевността на един несъзнат  народ, ослепял от тъмното робство.

           Чрез семето на словото Вазов претворява историята в духовност, посява обичта към българското в наранените от присмехи, обиди и робски тегоби души. Може би по тази причина поетът поставя като първа в “ Епопеята” одата “ Левски”, защото именно апостолското слово е началото на великото сътворение, наречено свобода. Почти всяка ода от “Епопеята” “тръгва” от тъмнината ( на килия, незнание, затвор, забрава), за да се роди светлината. Подобна поетическа стратегия има за цел да открои значимото по – ярко на принципа на контраста, като изведе от мрака на забравата  всеки български летопис. От друга страна именно в черните недра на килиите, затворите, земята трябва да се посее семето на свободата и жертвено да загине, за да се роди злакът в душите на потомците. Така и  в лирическия увод на “ Опълченците” мракът е не толкова срам, колкото наранена народна душевност, в която лежат погребани като семена не само ослепените Самуилови войни, но и телата на Левски, Паисий, братя Жекови, Бенковски, на Перущенци, които възкръсват  за последната жътва, както в деня на Страшния съд.

           В лирическия увод обвързването на историческите имена ( Беласица, Батак) със следите от теглото постигат в духовен и исторически план целостта на болката, породена от отричането  както на другите, така и на самите себе си. В този смисъл метафори на човешкото състояние се явяват синилата, лошият спомен, мракът, присмехът, срамните дири – язвите на духа в един обобщен исторически план на българското минало ( така различни от конкретността и еднозначността на тъмнината, от която “ поемат” предходните оди). По същия начин метонимично  назованите причини за това състояние са обобщените и многозначни робски знаци на бича, оковите, хомота.