Българинът и чуждия свят в 'Бай Ганьо' на Алеко Константинов

  •  

    Българинът и чуждия свят в "Бай Ганьо" на Алеко                     Константинов

     

    Социално,национално и общочовешкото у Бай Ганьо

     

     

    В творбата на Алеко Константинов "Бай Ганьо" се разглежда огромен диапазон от проблеми на действителността и живота на българина. Въздействието на това произведение е толкова силно, че вече повече от 100 години е център на литературни дискусии. Като цяло "Бай Ганьо" буди множество въпроси и литературни проблеми. Най-основните са за типичността на Бай Ганьо- дали той е социален, национален или общочовешки образ. Друг проблем свързан с героя е за художествеността му-дали той е художествен или нехудожествен образ. Третия въпрос, който буди разсъждения е за типа на произведението "Бай Ганьо", колебанията са между файлетонен цикъл и сатиричен роман. Като цяло "Бай Ганьо" е център на дискусии в нашия литературен живот от повече от век.   Болезнено реален и в модерния свят, той "живее" и до днес, което го прави толкова интересен дори и толкова време след създаването му.

    "Бай Ганьо" продължава голямата тема в нашата литература свързана с "ние" и "Европа", "ние" и "развития,цивилизован свят". Началото на тази, наистина доста широка тема, е поставено още от Паисий в неговата "История славянобългарска". Той възприема, че "нашето" превъзхожда "чуждото". Той идеализира родното като го въздига на пиедестал. Това свое мнение той налага заради нуждата от национално самоусещене през онези мътни, мрачни времена на потисничеството. Паисий се опитва да идеализира родното, да го въздигне, да пробуди чувство на национална гордост у българина. Тази тема се продължава от Вазов, който също в желанието си да изгради чувство на национално самоусещане в народа го идеализира. Патриарха на българската литература си поставя за цел да съпостави родното, нашенското с чуждото, различното. Той показва на българина чуждото с желанието да го приравни на родното. За Вазов външния свят и родния свят не би трябвало да има разлика, той желае да изгради усещане у народа, че не просто са равнопоставени на другите, развитите нации, но и ги превъзхождат. Неговото възрожденско мислене цели идеализиране на родното превъзходство. Но възрожденското поставя идеината връзка родно-чуждо и в друг план. Добри Войников също подобно на Паисий и Вазов съпоставя нашето и външното, но в друг план. Той не издига в пиедестал родното, а напротив, цели да го осмее и отрече негативите на обществото. Той не гледа на народо психологията само от положителната страна, а цели да изобличи недостатъци на действителността ни. Съпоставена с Европа, нашата родина изостава културно. На същото мнение застава и Алеко в неговия "Бай Ганьо". Българина пътува из Европа, но това пътуване не го въздига, не изкарва на показ неговите позитиви, а напротив откроява негативите му, тъй като нашенеца е изостанал, той не може да се откъсне от родното. Поставяйки Бай Ганьо в Европа, ситуирайки го в една по-визвишена среда, Алеко откроява неговата изостаналост и ориентализъм.

    След Освобождението в България много бързо се сменя обстановката за средностатистическия нашенец. От малкото,родното,робско пространство на дома, той е поставен в една икономическа среда. Патриархалния модел бива заместен от капиталистически. Тъй като това се случва много бързо и не остава време за нормално и внимателно изместване на тези два полюса, се получава едно грубо навлизане на икономическия свят в пределите на патриархалния дом. Робският нагон не е преодолян и народът е изпълнен с противоречия, но вече е започнало т.нар. "начално натрупване на капитал". В него всеки взема дейно участие и започва да трупа състояние, така нужно на младата държава. Това е нормално и исторически закономерно, но много автори смятат, че това бързо нахлуване на капитализма, който измества патриархалните ценности, е пагубно за родината и води до деградация. Поради бързото смесване на средите, довчерашните добродетели и устои биват отхвърлени и осмени, нещо което според много литературни дейци е пагубно за народността ни.

    Героят на Алеко Бай Ганьо е представен като деен, 27-28 годишен човек, кипящ от енергия, импулсивен, с накривен калпак, мускети в пояса, господарски мустак и още по-господарско държание. Героят пътува из Европа, като предизвиква недоумение и смях у цивилизованите хора. Той е арогантен и безкруполен, но Алеко не го сатиризира. Бай Ганьо е комичен с невежеството си. Неговият път е представен в две смислово противоположни двойки. В Европа той е ориенталец, изостанал от хода на времето, но упорито стараещ се да прикрие своето невежество. В България обаче, той се променя коренно. Започва да се държи господарски и да разглежда себе си като по-висш от останалите прости хорица, защото той е "врял и кипял из Европата". Превръща се в арогантен и самовлюбен, скромно сравнявайки се с Бисмарк, изтъква себе си, с надеждата да покаже чуждата неграмотност и слабост. И в двете действителностти обаче ( европейската и родната ) Бай Ганьо е образ-маска, образ-непостояннство, образ-хамелеон. Той слага удобната за него маска във всяка ситуация и се надява да не проличи през маската неговата болезнена невежественост и слабост.

    Бай Ганьо нахлува като ураган в европейското общество. Той е арогантен, деен, импусивен, проправящ си път в обществото. Той е недодялан и припрян. Показва безпрецедентната ориенталска телесност. Той се храни шумно, невъзпитано, в банята, у Иречек, в Дрезден, той събира всички погледи върху себе си, с тази негова непохватност. Той, като че ли постоянно се опитва да покаже на околните, че е тук, че съществува. Постоянната му реплика "Тук съм!" издава именно това. Той, който цял живот е бил пренебрегван в неговата "уютна" робска действителност, където не се е различавал по нищо от останалите, сега се опитва подсъзнателно да събере цялото внимание върху себе си с тайната надежда да остави следа след себе си. Той оставя такава, комична, понякога дори отблъскваща, но все пак хората го запомнят. Запомнят го с неговата арогантност, телесност, непохватност, с неспособността да изтъкне духовното си, с желанието му да бъде център на внимание и интерес, с неописуемата му балканска подозрителност. Много силно е противопоставянето на изостаналия телесен Ориент и напредналата, обезтелесена Европа, където е важна не физическата потребност на човека, а духовната такава. Бай Ганьо изпъква болезнено комично в Европа. Той няма развита духовна система от морални ценности, който да го спират от тези негови невъзпитани прояви. Той не осъзнава, колко е трагико-комичен когато "сърба" супата си, или се "секне" с всичка сила, така че да привлече вниманието на всички, нито когато в банята се тупа в гърдите изтъквайки националната си принадлежност. Бай Ганьо е простоват, арогантен, безкруполен, но това не е толкова видно в първата част на творбата. Той е комичен и пробужда "тъжни усмивки" на лицата на читателите. Все пак той е родолюбец в някакъв си лично негов план. Той се изживява като националист. С отношението си към заобикалящия го напреднал живот на Европа, той демострира невъзможността си да проникне в смисъла и ценностите на едно развито общество. Той принизява Европа до нашенското. Бай Ганьо казва : "Какво ще и гледам на Виената ?", за него Европа е нищо повече от това, което той знае, Европа не може да го научи на нищо тъй като той се мисли за умен и силен. Това само издава неговата болезнена изостаналост и невежество. Той е като дете попаднало на непознато място и, за да не се страхува, то съпоставя чуждото място с родното, за да може да се чувства защитено от уютното, познато пространство. Бай Ганьо се старае да придърпа Европа към Ориента, да я принизи, вършейки го той подсъзнателно се опитва да разбера развитата култура. Дърпайки я към неговото социално положение, поставяйки я на едно ниво с познаното за него той желае да я проумее, да разбере смисъла на тази развита западна култура. В Ниш и Белград Бай Ганьо отново се показва като невеж и несъобразителен приравнявайки сърбите и българите, без да осъзнава, че това може да обиди хората около него. Той е просто импулсивен и се опитва да разбира от всичко, а единствения начин за него да разбира от всичко е да приравнява чуждото и родното, непознатото и познатото в една хомогенна смес, която е близка и позната за неговото изостанало и духовно умаломощено от робството съзнание. В главата "Бай Ганьо в Дрезден" той отново показва телесността си. Освен, че кара хората да му се присмиват, той без да иска, поставя в неловко положение и хората, които са с него. Начетените българи в Европа се опитват да го извинят с обяснението, че е бабаитска натура, но са тотално отчаяни от неговите действия и се разграничават от неговата шумна и неприветлива натура.