'Българи от старо време'- Любен Каравелов

  • Българи от старо време

    Любен Каравелов

     

    Като революционер и творец Любен Каравелов е една от знаковите фигури на великата епоха, наречена българско Възраждане.Приносът му в родната литература се изразява в създаването на творби, които остават трайно в съзнанието на българина.Той е човек на новото време, не приема уседналия начин на живот и обича промените.Това обяснява активното му участие в културната дейност не само на България,но и на Русия,Сърбия и Румъния.Там Каравелов написва едни от най-запомнящите си творби,като повестта “Българи от старо време”.

    Повестта е публикувана за пръв път на руски език през 1867 г. в списание „Отечествени записки”. Няколко години по-късно, през 1872 г. , Каравелов прави превод на български език и я отпечатва във вестник „Свобода”. Посвещава я на видни български фолклористи, от чието родолюбиво дело искренно се възхищава.

    Чрез творбата си, съдържаща осем части, Каравелов цели да запознае света с бита и нравите на българския народ и да провокира у сънародниците си чувства за родината.На фона на “вечната” Копривщица в повестта са представени индивидуализирани образи на българите от възрожденската епоха. Писателят отразява в пълнота достойнствата на народната душа,а чрез иронията се смее на типично нашенските слабости и кусури. В повестта си авторът визира някои от основните недостатъци на българското общество. Той се стреми да покаже пътищата, по които то трябва да се развие, и съответно основните ценности, които хората трябва да притежават. Една от тези ценности е вечното желание да правиш добро.

    Заглавието на творбата подсказва, че Каравелов гледа на описаните в повестта събития и герои като на нещо отминало, взето от предходно време. На понятието „старо време” се противопоставя по-доброто „ново време”. Естествено се поражда конфликта между света на старите и младите. На разкрепостеното ново мислене на младото поколение, в лицето на Лила и Павлин, се противопоставя остарялото традиционно консервативно мислене, на техните бащи дядо Либен и хаджи Генчо.

    Изборът на Копривщица за фон на събитията в творбата придобива обобщаваща символика.Красивото кътче сякаш събира в себе си определящите характеристики на българските духовни корени.Обграденото отвсякъде от планина, селището е лишено от плодородна земя-“само камъни,пясък и глина”.Въпреки това неблагоприятните условия на робството не пречупват жизнената воля на копривщенци,а ги карат да бъдат още по-дейни,за да се преборят с живота.Градът постепенно се превръща в умален модел на българската земя,подтисната под силната ръка на Османската империя,но с несломен и изобретателен народ. България е земя на “непонятното”,но чудно блаженство.

    Достойни за своята земя и своята българска орисия са и двамата главни герои в повестта. Единият хаджи Генчо- типичен представител на старото поколение учители – консервативен учен човек и бездушна личност, търсеща изгода от всичко. Вторият е дядо Либен- напълно контрастиращ образ, който със своята топла, младежка душа, отворена за подвизи, печели симпатиите на читателя.

    Авторът най-напред ни запознава с хаджи Генчо. Още първата част на повестта започва с пряката му характеристика Той е „твърде почтен човек, много учен и разумен,  всичко знае и е на всичко готов да ти отговори”. В обществения живот на Копривщица заема видно място.Освен, че е даскал, той продава свещи по празниците в църквата и пее редом с попа. Обича всичко „старовремеско”: шалвари с много джобове, всякакви събирания с гощавки – сватби, погребения, където е на челна място и си хапва добре.

    Домът му издава характера на своя стопанин. Не минава година, без той да не построи нещо, макар и в някой случаи да влиза в чуждия двор. Няма нищо против да се възползва от чуждото, било то ядене, пиене, територия или труд. Освен строежи, хаджи Генчо обича и дребните вещи. Домът му прилича на музей. По многобройните рафтове и полици са наредени безброй ненужни неща, опаковани и надписани като архивни ценности и издаващи дребнавия характер на собственика си. Събира  кулинарни потреби и предмети на бита. Всичко това хаджи Генчо прави, защото го смята за старовременско и ценно. Този дом е съвсем пуст. В него като сянка броди само една покорна, търпелива и мълчалива жена. Тя е част от замрялото старо време. Някога там са живели и децата на хаджията, но той като истински тиран лишил от живот двама от синовете си за дребни детски прегрешения, а третия прогонил. Единствената живинка в този дом е Лила, която е учудващо жизнена и красива. Тя не получава от баща си ни ласка, ни обич. Единственото живо същество, което той някога е обичал и с което споделя трапезата си, е любимият му котарак.

    Много неща свързани с хаджи Генчо, стоят на границата между сериозното и смешното и могат да се тълкуват двойствено. Такова например е училището му. Там идват около двеста деца, защото няма къде другаде да се учат, но и  той не се занимава особено с образуванието им. . Изгражда се представа у нас, че хаджи Генчо ненавижда децата, техните игри и лудории. В повечето случаи учителската му работа се изчерпва с намирането на някаква дейност за децата-  помощ  вкъщи, отглеждане на  разни животни,  да проправят пътя му към родителското благоволение и трапеза. Хитростта, с която хаджията действа, за да храни без пари своите пилета е не само проява на ниска душевност, но е и в противоречие с божиите закони. Оттук изваждаме на преден план и друга черта от неговия характер - противоречивата му личност. Като всеки един човек хаджи Генчо също обича да се самоизтъква, само че в неговия случай това е примесено с известна доза надменност и горделивост. Пренебрежителния начин, по който се държи с всички съселяни, включително и с поп Ерчо, говорят за онази част от характера на човека която кара всички хора около теб да те отбягват. Хаджи Генчо е дребнав, но и отмъстителен. Никога нищо не дава даром, нито пък оставя неотмъстено сторено му зло.Особено докачлив е на чест и по този повод Каравелов отбелязва, че има яка воля и твърд характер.Основни “качества” на хаджи Генчо са неговият деспотизъм и желанието му да използва всички. Любен Каравелов осмива също така и егоизма, дребнавостта и консерватизма на героя. Всичко това той прави като умело подбира и редува портретна характеристика, речева характеристика и постъпките на героя. Авторът се смее над този “стар” българин и чрез смеха си го отрича.

    Другият българин от старо време в повестта е дядо Либен.Той е пълна противоположност на Хаджи Генчо -  с младежки дух запазен през годините.Дядо Либен умее да открива доброто у хората и красотата,която го заобикаля.Не се интересува от хорските предрасъдъци,които са не-избежни. Дядо Либен е “луд” по душа и се възхищава от всяка горда постъпка или проява на дързост,защото това напомня собствената му младост. Принадлежи на старото време, защото обича предизвикателствата,но възпитава сина си в покорство. Смята човешката независимост за много важна,но се държи грубо със слугата си Иван.