Ботев - домът и пътят

  • Домът и пътят в лириката на Ботев

     

    Времето, в която твори Ботев, макар и малко като отрязък, е цяла епоха за българския народ. Това е епоха на придобиване на вяра, на драматични събития, на неочаквани обрати и големи разочарования. Христо Ботев успява да се впише в нейната противоречивост, защото именно той е един от хората, които рушат старите представи за света и робската психика, дава духовни хоризонти на българите, като чертае пътя към свободата. Със своя буен нрав и присъщата му емоционалност, той проявява подчертан пиетет към всичко бунтарско и ново, допада му нестандартното и еретичното и именно по този начин вниква в епохата, разчита сложността на възлите на времето (В. Стефанов).

        Именно тази негова проницателност и усет го правят гений. Той е човекът, слял в едно словото и делото, човек “подпечатал” със собствената си кръв правдивостта на своите думи. В националния пантеон такива фигури са емблеми за историческа значимост и предопределеност.

         В творчеството си и в своя живот Ботев се стреми към абсолютна човешка свобода. Тя е негов идеал и цел на съществуването му. Разбирането на Ботев е твърде широко. От една страна, той издига идеята за необходимост от национална, социална и духовна свобода, от друга - я разглежда като лична и общочовешка. Поетът и публицистът Ботев разглежда трите измерения на свободата не като последователни актове на еволюцията, а като едновременно необходими. Широтата на прозренията му, го правят идеолог не само на своето време, и не само на българската история.

        Естетическият идеал на Ботев включва както представата му за свобода, така и идеята за пътя към нея – революцията. Той знае, че идеалът му е непостижим, защото вижда, че злото е мащабно и вечно (прозренията му в стихотворението “Борба”). Но Ботев съзнава и вечният контрапункт, който движи света – злото и борбата срещу него. От висотата на своя дух и гений той достига до прозрението, че важно е не само да се констатира злото, а смисълът е в това човек да му се противопоставя непрекъснато. Затова за Ботев революцията е необходимост, която показва човешката способност да не се приема установеното. Смисълът на човешкото съществуване поета и публициста Ботев вижда в активното присъствие в живота, в борбата. В творчеството си той призовава за отърваване на човека от страха, егоизма и малодушието. Жертвата в името на този идеал се превръща във висша нравствена норма – за него тя е о опиянение на духа, и реалност.

        Очевидни са фолклорните вграждания в лириката на Ботев. Поетът успява с гениалната си поетическа дарба да доближи фолклорните мотиви до съкровената лирическа чувствителност на човека. При него фолклорния мотив се освобождава от присъщата му консервативност и тромавост, запазил е само духовното си лъчение и универсалните си същности.

        Словото на поета е подчертано екстровертно – обърнато навън, към повелите на времето, звучащо в синхрон с пулса на епохата, а не себезатворено вътре в Аза, в неговия духовен мир. Ботевият лирически човек е в хармония със себе си, но това го обрича на дисхармония обикалящото го – в свят на тирани, на “лъжа и робство”, на “глупци” и “идиоти”.

    Лирическият герой на Ботев е самотник, той е неразбран от сънародниците си, поведението му не е споделяно от човека, вкоренен в дребната проблематика на бита. Оправданието, че днес времето е друго, е несъстоятелно, защото принципното поведение, преследването на справедлива кауза, волята и борбеността не слизат от дневния ред на всяка епоха.

       Литературата на Българското възраждане идеализира образа на дома като сакрално пространство и място за хармония, където се съсредоточава целия родов космос. Ботев запазва тези изконни значения и борави с тях, но в същото време ги проблематизира и усложнява. В неговата лирика домът е отново най-интимното и съкровено пространство за човека (“Майце си”), но в същото време е и робски дом (“Хайдути”, “На прощаване”) – осквернен и почернен от насилника. В този смисъл оставането в дома означава приемане на робството и съобразяване с неговите унизителни регламентации.

        Мъжествена и горда натура, нравствен максималист, героят на Ботев избира пътя като синоним на борбата, като знак за себепостигане и себеутвърждаване. Така бунтовническият път се превръща в нов дом за юнака (“Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”), презрял робството, обричащ себе си на олтара на свободата. На пътя той преосмисля стойности като любов (“До моето първо либе”), омраза, подвиг, саможертва (“Делба”), смърт и открива своята житейска мисия.

        Мястото и важността на майката в Ботевата поезия не се нуждаят от специално доказване. Към майката, се обръща героят в минути на раздвоение и душевна тревога, нейното съпричастие осветя и радостта и скръбта. Стихотворението “Майце си” е диалогична отворена изповед към майката (тя е речево неизявена), споделящо тайните и страданията на душата. Стихотоврението звучи като посвещение. Топлото обръщение “мале” в първата строфа, налага усещане за близост, но въпросът (“ти ли си мене три години клела”) поставя невидима преграда. Плачът и клетвата не са израза на ужаса и страданието. Майката тук използва плача като последна крехка преграда, като унила полунадежда за отклоняване от страшния път. Лирическият Аз е сред чуждото и враждебно пространство на външния свят и страда от самотата. Към драмата на сина вън от дома насочват ключови думи и изрази “скитник...злочесте”, “душа страдна”. Той е човек на пътя, но не е удовлетворено то стойностите, които този път му предлага (“...и срещам това, що душа мрази”). В същото време не успява да конкретизира причините за своето страдание и това засилва болката му.

        Мечтите на героя за щастие и слава са израз на стремежа на българина към лично себедоказване, към излизане от тъмнината на робството и поемане на пътя вън от дома. Този път обаче не предлага жадуваната алтернатива на робския дом, не е в състояние да дари просветление и да осмисли съществуването на човека. “Блудният син” се лута в един чужд свят без духовни опори и екзистенциални ориентири, където не може да реализира силата и енергията. Прозрението за това го обрича на отчаяние. Драмата на индивида се открива в мотива за покрусената младост, интерпретиран чрез синонимните глаголи “съхне”, “вехне”, “тлея”. Те са от фолклорен характер и придават на чувствата нотка на легендарност и природна митичност. Внушава се усещането за бавното и мъчително изживяване на дните, за една перманентна агония. Долавя се и постепенното отдалечаване от битовото и преминаване в едно друго измерение – на екзистенциалните питания и питания и търсения.

        “Майце си“ е първото Ботево стихотворение, което прокарва отчетлива граница между лирическия Аз и другите, която все повече ще се уплътнява и стабилизира в следващите творби на поета. Още тук Азът застава в позата на своята избраническа самота. Лирическият Аз не дава външен вид на страданието (“но те не знаят...”), което вледенява душата му, защото знае, че другарите не могат да го разберат. В противопоставянето “другари” – “приятел” кристализира самотата на личността. Внушението за отчуждението на човека в един безприютен и неразбиращ го свят се задълбочава и от опозицията между маската на веселост и вътрешната драма (“сърце догаря”). Отсъствието на импулси за живот е пресъздадена чрез метафората за тлеенето, чрез разкъсването на библейската триада вяра, надежда, любов. Във финала на стихотворението песимизма се трансформира в резигнация:

    сила усещах – що не желаях?

    Но за вси желби приготви яма!

         Отчуждението е преодоляно, и остава едничката от “вси желби”. Падането в нейните прегръдки в символ и на оплакването-прощаване, и на извечния копнеж по лоното; прибиране завинаги от мъките на безприютния свят.

        Жадуваното завръщане в света на интимното води се обвързва и с представите за смъртта, видяна в своя най-отблъскващ, огрубен, деестетизиран облик:

    Баща и сестра и братя мили

    аз да прегърна искам без злоба