Босненската драма

  •  

    КОНФЛИКТНАТА ФАЗА НА ЮГОКРИЗАТА. БОСНЕНСКАТА ДРАМА

     

    Независимо от разделянето на бившите югорепублики с държавно-политически граници, между тях продължава да действа своеобразният механизъм на скачените съдове, което е и едно от главните препятствия за надеждно локализиране и саниране на отделните въоръжение конфликти. Тази връзка са прояви с особена яснота в босненския конфликт. И това не е случайно. Не напразно Босна и Херцеговина беше определяна в миналото като мини модел на бивша Югославия. Тук се среща цялото етническо и религиозно многообразие на бившата федерация, следователно и основните противоречия на толкова рекламираното в миналото югославско “братство и единство”. Така че измамното спокойствие, което цареше тук в началото на конфликтната фаза на югокризата не заблуждаваше никого от познавачите на миналото и настоящето на югославската федерация, че в Босна конфликтът ще бъде апокалиптичен – първоначално индуциран отвън, впоследствие сам ще стане мощен катализатор на югокризата.

    Босна и Херцеговина като че ли е орисана да страда в името на интереси и цели, които не са нейни и които най-често народите й не разбират. Да напомним, че от стародавни времена тя е привличала апетитите на две мощни в миналото империи – Австро-Унгарската и Османската. Под османско робство попада през втората половина на 15-и век. При турците част от нейното население е ислямизирано. През 1878 г. Берлинският конгрес я присъжда на Австро-Унгария. В резултат на поражението на империята в Първата световна война и на създаването на кралството на сърбите, хърватите и словенците тя става част от югославската държава. Но нейните предишни “покровители” никога не са забравяли историята и винаги са използвали всеки повод, за да изразяват “загрижеността” си за съдбата на Босна и Херцеговина.

    И точно “бащинските грижи” са сред причините за ужасяващите кланета. Самозвани “вождове” и “приятели”-  и в Босна и Херцеговина, и извън нея, направиха всичко възможно, за да надделеят не разумът и компромисите, а безумната конфронтация. Пленници на безумни амбиции, опитващи се да спечелят война, която не може да бъде спечелена, политици от Сърбия и Хърватско пренесоха бойните действия от сръбско-хърватския фронт на територията на трета страна – в суверенната държава Босна и Херцеговина. Това стана по “трансмисиите” на етническите партии – Хърватската демократическа общност и Сръбската демократическа партия. Всъщност съотношението на обществено-политическите сили в Босна и Херцеговина изцяло съвпадаше с нейната етническа структура. Третата основна партия – Партията на демократичното действие на Изетбегович всъщност е мюсюлманска партия. И трите основни партии всъщност бяха с ярка националистическа окраска.

    Макар че още в началото на конфликтната фаза на югокризата и военни, и политически наблюдатели прдупреждаваха за опасностите, които крие пренасянето на бойните действия върху територията на Босна и Херцеговина, лидерите на трите общности – мюсюлманската, сръбската и хърватската – не се поколебаха да изровят бойните секири и да раздухат опустошителния пожар на гражданската, етническата и религиозната война.

    На какво впрочем се базираха мрачните прогнози на експертите?

    На първо място това е сложната национална и конфесионална структура на населението. Тук живеят: “мюмюлманска нация” (сърби и хървати, изповядващи исляма) – 43,7%; сърби (източноправославни) – 31,3%;  хървати (католици) – 17,3%; “югославяни” (предимно колебаещи се мюсюлмани) – 5,5% и други. Голяма част от тях не са, или поне не бяха, концентрирани в компактни национални масиви, а живееха смесено с представители на останалите етнически групи.

    Втора особеност: според конституциите на бивша Югославия и на Босна и Херцеговина след Втората световна война и особено след 1974 г. почти всички решения на различните управленски равнища се приемаха по т.нар. “национален ключ”, с консенсус на представителите на трите етноса в органите на управление. Конституционно и трите етноса бяха определени като държавотворчески, т.е. никой от тях нямаше статут на национално малцинство и никой – на мажоритарна нация. В много случаи този механизъм блокираше цели сфери от социално-икономическия живот на републиката. Нововъзникналите и реставрираните политически партии възприеха същите принципи и схеми за упражняване на властта. Докато при авторитарното управление те се прилагаха сравнително успешно, в новите условия на тотална нетърпимост между различните национални, етнически и религиозни общности тези принципи и схеми се оказаха непригодни.

    Трето. Доктрината на общонародната отбрана и обществената самозащита отреждаше на Босна и Херцеговина важно място в плановете за съпротива, включително със средствата на партизанската война, срещу евентуални агресори. С това се обяснява наличието на значително количество оръжие у населението, немалка част от което се притежаваше незаконно и беше трудно контролируемо. Така че не беше трудно трите националистически партии да създадат свои етнически въоръжени сили.

    Четвърто. В Босна и Херцеговина бяха дислоцирани някои от най-значителните обекти на ЮНА и на военната промишленост на бивша СФРЮ, което беше силен “аргумент” за противопоставяне на генералитета срещу откъсването на републиката от федерацията и идентифицирането й като суверенна държава. Това, че Босна и Херцеговина е разположена в центъра на бившата СФРЮ, правеше нейната територия още по-ценна от стратегическа гледна точка.

    И пето. Трите основни партии имаха различни виждания за бъдещето  на републиката. Сръбската демократическа партия, която гласува против Декларацията на босненския парламент за независимост на републиката (окт. 1991 г.) и бойкотира референдума за държавна самостоятелност на Босна и Херцеговина (февруари 1992 г.), след международноправното признаване на републиката предложи трансформирането й в конфедерация от три самостоятелни и независими държави (“Босна цела на три дела”). Очевидно по-далечната цел беше обединяване с “нацията-майка”.

    Хърватската демократическа общност, да напомним, че това е партията на Туджман в Хърватско, застъпи подобно становище – политически и териториален суверенитет на мюсюлмани, сърби и хървати, реализиран чрез етнически кантони в съществуващите граници на Босна и Херцеговина. Целта беше последващо присъединяване на хърватската част към Хърватско. Впрочем преди да премерят силите си в сръбско-хърватския конфликт, Милошевич и Туджман водеха тайни преговори за подялбата на Босна и Херцеговина.

    Силно влияние върху развитието на събитията оказваше Партията на демократичното действие, чиято стратегическа цел беше обособяването на ислямска държава с водеща роля т.нар. мюсюлманска нация. За сърбите и хърватите се предвиждаше статут на национални малцинства, което беше в разрез със статута им на държавотворчески нации в републиката.

    При тези специфики международноправното призвание на Босна и Херцеговина не попречи, а по-скоро изигра ролята на своеобразен импулс за влизането на изтеглящата се от Хърватско югоармия в тази република, за да “защити” интересите на сръбското население.

    Всъщност инерцията на сеционизма вече беше родила етническите партийно-държавни образувания – т.нар. Сръбска република в Босна и хърватска общност Херцег-Босна. Мюсюлманската общност, както вече казахме, искаше създаването на унитарна ислямска държава. Конфликтът стремително се “ливанизира” и “ирландизира” благодарение най-вече на войнстващия национализъм на трите етнически партии, но не и без съпричастието и съучастието на съответните външни “приятели”, както и поради неефективните действия на международните организации –ЕО, ООН, НАТО, ЗЕС и СССЕ.

    Година след началото на междуетническата, религиозната и гражданската война в Босна и Херцеговина резултатите вече бяха кошмарни – огромни разрушения, неописуеми страдания за цивилното население, подложено на гонения и масово избиване за целите на етническото прочистване, двеста хиляди убити, два милиона бежанци и най-вече взаимна етническа нетърпимост и верски фанатизъм, които времето едва ли би могло да заличи.

    Тази най-зловеща в следвоенната история на Европа страница завари неподготвени най-влиятелните европейски и световни фактори – Западна Европа беше твърде ангажирана със собственото си обединение, Русия – с вътрешните си проблеми и с конфликтите в ОНД, Съединените щати – с подготовката на президентските избори. Лондонската конференция /авг. 1992 г./, последвалите я петмесечни Женевски преговори по приемането на плана “Ванс-Оуен”, както и преговорите в Ню Йорк не можаха да издигнат разумни бариери пред стихията на безумието: войната продължаваше да взема своите жертви, заличавайки границите между виновни и невинни. Нещо повече, превръщайки се във война на “всеки срещу всеки”, босненският конфликт стана мощен катализатор на етнически напрежения в Косово и Македония, във Войводина и Хърватско, заплашвайки да прерасне в общобалкански катаклизъм. /Да припомним за настъплението на хърватската армия през януари 1993 г. срещу т.нар. Сръбска република Крайна, която според плана “Ванс” беше получила статут на автономна област, което беше в нарушаване с постигнатото преди това примирие./

    И така, схемата за локализиране и управление на конфликта, приложена от международната общност – преговори между воюващите страни и заинтересованите страни чрез международни посредници; наблюдатели на СССЕ и ЕО; умиротворителни сили на ООН /ЮНПРОФОР/; оръжейно и петролно ембарго; икономически, транспортни, финансови и дипломатически санкции срещу СРЮ; хуманитарна помощ за бедстващото население в обсадените райони; международна блокада за осигуряване съблюдаването на санкциите срещу СРЮ; забрана на военните полети над Босна и Херцеговина; наблюдатели в Косово и “сини каски” в пограничните райони на Македония – се оказа недостатъчно продуктивна.