Борис Пастернак - романът 'Доктор Живаго'

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

    на тема:

    Борис Пастернак. Романът „Доктор Живаго” – особености на поетиката.

    по

    Руска литература на ХХ век.

     

    БОРИС ПАСТЕРНАК – „ДОКТОР ЖИВАГО”

     

    Органично свързан с цялата творческа биография на своя автор, романът „Доктор Живаго” е в известна степен и дълбока лична изповед на Борис Пастернак (1890 - 1960), и отражение на неговия светоглед и художествена философия, на схващането му за предназначението на чевека, съчетано с лирични видения и откровения за същността на историята и за мястото на личността в нея, за Русия, за лутанията и просветленията на интелигенцията в годините на Октомврийската революция и буриите на Гражданската война. „Словото на Пастернак за Революцията – писа Марина Цветаева – е като словото на самата Революция за себе си – с посока към бъдещето. През лятото на 17-а година той крачеше заедно с нея: вслушваше се.”                                   „Доктор Живаго” е роман за „живота и смъртта, за битието човешко, разгледано обаче в известна историческа рамка. В него революцията не е представена като събитие приятно и сладко...Моят герой, Юрий Андреевич Живаго, лекар, човек мислещ и търсещ, надарен с творчески заложби, умира през 1923 година. След смъртта му остават записки и сред различните книжа – написаните на младини стихотворения...които като цяло представляват и последната заключителна част на романа” – бе споделил за своето произведение Борис Пастернак.Централна за романа е тамата за творчеството и заедно с това – за традициите, приемствеността, връзките, чието нарушаване е пагубно за културата, визира се и руската национална специфика, осмисляна в произведенията на Пушкин,Толстой , Чехов – писатели, които създават литературата на „последните въпроси” – морални, социални и религиозни.                        Романът „Доктор Живаго” е замислен като повествование за една епоха на войни и революции и за съдбата на едно поколение, но също и за еволюцията на идеите за историята и цивилизацията и за мястото на личността в тях, за жизненото крушение и съпътстващото го творческо възвисяване.                               В първите прозаични опити на Пастернак(„Безлюбие” – 1918 г.) срещаме герои с имена и съдби, подобни на познатите от окончателната версия на романа „Доктор Живаго”, следващ фрагменти от роман с различни заглавия: „Записките на Патрик”, „Когато момчетата пораснаха”, „Записките на Живулт”(1936 г.), за да се стигне през зимата на 1945/1946 г. до започване на целенасочена и продължителна работа върху роман, чиито идеи и настроения са повлияни от следвоенните надежди за промяна на режима, за възможност свободно да се осмислят изтеклите десетилетия на века и на руската история. Сред ранните заглавия срещаме „Смърт не ще има”, като за мото на този вариант на романа е избран красноречиво свидетелстващ за тези настроения на автора цитат от Откровението на Йоан Богослов: „Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина” (21:4). Други варианти на озаглавяване, от които се отказва Пастернак, са „Момчета и момичета” и „Свещта гореше”, като през 1948 г. той се спира на окончателното заглавие – „Доктор Живаго”.                                Работата над романа продължава до края на 1955г. Пастернак е убеден в нейната значимост и резултатност, възприемана като дело на живота му, той заявява: „Завърших романа, изпълних дълга, завещан от Бога.”                    След като е бил два пъти номиниран за Нобелова награда (1946, 1947), Пастернак е удостоен с нея през 1958 г. – следотказа на съветски издания да отпечатат романа, Пастернак го предава на издателство „Фелтринели” в Милано, където на 15 ноември 1957 г. излиза италианският превод, а на основата на същия ръкопис на 24 август 1958 г. в Холандия е издаден и руският оригинал на романа. Очакваната награда и световната слава обаче донася на писателя много огорчения – той е принуден да се откаже от Нобеловата награда, заплашен е от експулсиране от Съветския съюз. Радакционната колегия на сп. „Новьiй мир” публикува в открито писмо основанията на отказа си да печата романа „Доктор Живаго”, между които е и следното: „Духът на Вашия роман е дух на неприемане на социалистическата революция. Патосът на Вашия роман е патос на твърдението, че Октомврийската революция, Гражданската война и свързаните с тях следващи социални промени не са донесли на народа нищо друго, освен страдания, а руската интелигенция са унищожили или физически, или морално.” В случая на Пастернак обаче Майсторът успява да защити творбата си, да отстоява нейната правота, заявявайки: „Ако истината, която знам, трябва да се заплати със страдание, това не е нещо ново и аз съм готов да понеса всичко.”                           Авторовото намерение е да се създаде „разбираем за всички” роман, белетристично произведение със сюжет, „тежък, печален и подробно разработен, както е, в идеален вариант, при Дикенс или Достоевски”.  Жанровият избор на писателя е в полза на „демократичния” роман, близък до масовата литература и до мелодрамата – по тези закони могат да се изтълкуват острите сюжетни обрати, любовта, смъртта, случайните срещи и трогателните раздели, мистичните елементи, предчувствията, сбъднатите очаквания.        Важният въпрос за дълга и саможертвата е ключов в системата от идеи в „Доктор Живаго”. Общ е и мотивът за историческото възмездие: „Посейте пак семената на хищния произвол и деспотизма, и те пак ще донесат същите семена”, е заявено в романа на Дикенс и сбъдването на това предупреждение се превръща в тема на Пастернаковия роман. Няколко паралелни сюжетни линии с неясна в началото връзка, впрочем похват, познат и от творчеството на Толстой; отвличане на главния герой (Живаго при партизаните); инфернален герой-злодей (Комаровски); мнима смърт и появяване на герой под друго име (Стрелников); сюжет за изгубени и намерени деца (съдбата на дъщерята на Лара и Живаго –Таня); съществува и характерниятза приказките „вълшебен помощник” (Евграф), героят Юрий Живаго (Лавров).Жанровото характеризиране на романа „Доктор Живаго” се усложнява от присъствието на стихотворната глава, което акцентира явлението, определено от Р. Якобсон като „литературен билингвизъм”, от лиризацията на прозаичния текст, снел в себе си някои от принципите на стиховата организация (ритмизация на отделни пасажи, лайтмотивна система, позволяваща „ритмуването” на ситуации и рефлексии на героите и повествователя и създаваща тъждеството на стихотворната и прозаичните глави на романа). Стремежът на Пастернак да овладее прозаичната реч, да я съвмести с поетичната е един от подтиците му да се обърне към творчеството на Пушкин през 30-те години, когато окончателно надмогва футуристичните и ранномодернистични характеристики на творчеството си в търсене на „нечувана простота”. Авторовата интенция, насочена към романа „Доктор Живаго”. Възможности за атрибуция, текстовете могат пряко да се асоцират с Пастернак и да се разглеждат като поредната негова стихосбирка, но могат и да се потърсят нишките, които ги свързват със събитията в ромата, да се анализират принципите, според които фикционалният свят създава, провокира писането на стихове, филтрирани през съзнанието, гледната точка и жизнения опит на Живаго.                                                                                          Жанровата ориентация на писателя към белетристиката може да послужи за едни от обясненията на най-спорната страна на романа – неговия сюжет. Еквивалентността на персонажите и ситуациите, мрежата от съответствия, неназованите, но подразбирани или предусещани връзки. Свещта в прозореца на улица „Камерхерска” – „Свещта гореше у дома, свещта гореше...” – шепнеше си Юра началото на нещо смътно, аморфно с надеждата, че продължението ще дойде от само себе си, без усилие” – (65).                                               Линейното историческо развитие е изживяна позитивистка представа и Пастернак се опитва да пресъздаде не логически очаквания, причинно-следствено обвързан развой, а да изследва механизмите на случайността, чието присъствие в романа предизвиква изследователите му да използват дори идеята за брауновското движение на частиците.             В романа „Доктор Живаго” могат да се обособят три основни смислови зони или тематични центъра, около които се гради повествованието: актуалната история, личната съдба и християнството.                                                                  Историята на Русия през ХХ век, значимостта и противоречията й, алтернативата, която тя избира след войни и революции, същината на руския дух са представени както чрез детайлизиран реалистичен разказ, обхващащ събития от почти пет десетилетия, така и чрез символизирането на Русия от героинята на романа – Лариса, въплътила милосърдието, гордостта и страданието. Именно това страдание е възприето като нуждаещо се от възмездие, ката оправдание за революционния взрив.                                 Романът регистрира влиянието на обществените катаклизми върху еволюцията на идеите на интелигенцията, той е документ за преживяното от едно поколение – при това не само руско, но и европейско. В този смисъл Първата световна война може да бъде видяна като крах на надеждите за силата на знанието и прогреса, хуманността на европейската цивилизация и на настъпилия век. В романа тази война е възприета като границата между нормалния, смеслен и ръководен от съвестта човешкия живот и настъпилото ново състояние, определено като „скок от безметежната, невинната умереност – в кръвта и воплите, в това всеобщо безумие и жестокост на всекидневното и ежечасното, узаконеното и възхваляваното изтребление”. Гражданската война, последвала революцията, и от дошлите с нея разрухи, крах на ценностите, разпадане на привичните връзки, на познатия свят и от насилствените опити за създаване на нов. „Човешките закони на цивилизацията бяха забравени. Влизаха в сила животинските. Човеците сънуваха праисторически сънища от пещерния век”.        Б. Пастернак се обръща в „Доктор Живаго” и към друг насъщен въпрос на своята епоха – състоятелността на опитите за установяване на утопията, на утопичния ред, като във фрагментите на създавания в романа нов свят се разпознават реализирани проспекциите и теориите на Платон – трудовата повинност. Живаго да „обработва градината си”, да живее буквално от труда на своите ръце. Водеща нишка все пак има и това са възгледите на Веденяпин, вуйчото на Живаго – един събирателен образ на руските религиозни философи от края на ХIХ и началото на ХХ век, който оказва решаващо въздействие върху духовното развитие на героя, въхру избора му на съдба и върху въпросите, чийто отговор той търси през живота си. В самото начало на романа прозвучава монолог на Веденяпин за историята и нейното иницииране, за целите на това движение, което е възвестено с появата на Христос. Историята е видяна именно като работа, като вековни процеси, „свързани с последователното разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото й преодоляване” и тези думи на Веденяпин са един от първите опити романът да говори за Христос и християнството – тема, която присъства до последния ред и която, подобно на Блоковия Исус Христос „с бял венец от рози” в поемата „Дванадесетте”, предизвиква възраженията и на атеистите, и на вярващите.                                          Според Пастернак същината на романа му се изказва с думите „моето християнсто”, защото не само новата човешка история може да бъде видяна като последица от промените, настъпили с идването на Исус, а и всяка отделна съдба, очертана от Евангелието.Пастернак заявява: „Исках да напиша за Блок статия и помислих, че ето този роман ще напиша вместо статия за Блок...В замисъла ми беше... да разбера московския живот, интелигентския, символистичния...”. Следователно вместо статия Пастернак написва роман, в който също вместо статия за Блок героят Живаго създава стихотворение и това е „Витлеемската звезда”, оказала се фокусът на всички лъчи, синтезът на всички теми, доколкото тези за Рождеството и за културния живот в началото на века се появяват в трета част – „Елхата у Свентицки”, в най-близко съседство с фрагмента за горящата свещ в незнайния и съдбовен прозорец на улица „Камерхерска”, така че стихотворението е ситуационно свързано и с друго – „Зимна нощ”. Лайтмотивът пък на това стихотворение е „Свещта гореше у дома,/ свещта гореше” и той свързва живота и смъртта на главните герои на романа Живаго, Лара, Павел Антипов-Стрелников. В иницииращото стихотворната глава произведение – „Хамлет”, което избягва детайла, географските и хронологическите назовавания, но успява да свърже в едно културата, историята, религията, да бъде едновременно „разказ и диагноза на ЧОВЕШКАТА УЧАСТ”. В стихотворението се разпознават три основни, сложно преплетени, плана със своите компоненти – герой и написан текст: