Борбата, революцията и борецът за свобода в стихотворенията “Хайдути”

  • Борбата, революцията и борецът за свобода в стихотворенията “Хайдути”, “На прощаване”, “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” от Христо Ботев

    / Интерпретативно съчинение /

    Ботев като изключителна личност е бил от хората с постоянно тревожни души, от онези люде, които не могат да се задоволят с обикновеното, за които се казва, че са “родени бунтовници”, които все мечтаят, все дирят и все се стремят. Неговите искания знаят само крайностите. Но тъкмо за този неспокоен дух, за човека със силна боречска воля е имал стойност само един идеал - свободата.

    Макар и малко живял, Ботев като всяка голяма личност е имал биография, по-богата със събития и промени от хора, прекарали на земята много повече години. В неговия кратък живот проблясват Одеса, завръщането от Одеса в България, времето, прекарано на различни места в Румъния. През всички тези периоди, включително и тежките годзини на неговото емигрантство, една интимна представа владее неспокойния му дух - той носи образа на “бащината стряха”. Образ, трайно запечатан в душата му и вълнуващ я със сладостна горчивина на спомена. Този образ се появява заедно с образа на родината, на планините и героите й. Той омагьосва душата. Роден дом и бащино огнище сякаш зоват от далечините изгнаника. С болката по тях изпъква и копнежът по свидно либе с големи кротки очи и светла душа.

    Поетът се отдава на влечението на най-съкровеното, най-интимното у човека, без това да противоречи на бунтовните  му устреми. Ала и сега проявява себе си. И сега неговата мислеща личност заявява правата си над “милосърдието”, над горещо обичащото сърце, изпълнено с желание за тих живот. Той свято пази спомена за близките не защото те са зона на спокойстиве, а защото копнее друго – да смени спокойствието им с борбата, да ги направи съучастници в героичното битка, да съгрее сърцата им с големите социално-исторически идеали.

    Пет века българският народ е страдал под робство. Появавали са се борци, хайдути. Но положението не се е променило. Проливана е кръв, проявено е мъжество. Но народът не е могъл да отклони жестокия код на своите робски дни. И още – просветени мъже са мрели в Европа, за да хвърлят “деспотическото” право. Всяко правителство използва всички средства, за да поддържа у хората духовна нищета, на която се гради съществуването му. За съзаклятниците срещу народите и срещу свободата насилието е право, лъжата – истина, измамата, ласкателството и гнусната подлост – законни средства за поддържане господство на измамния свят. Сурови тирани са се наричали народни защитници и доброжелатели, за да може човешкото сърце, копнеещо за щастие, да гледа спокойно на тая действителност и да забравя човешкото си предназначение. И ето в изповедта към близките зазвучава топла и искрена човешка молба:

    Не плачи, майко, не тъжи,

    че станах ази хайдутин,

    хайдутин, майко, бунтовник,

    та тебе клета оставих ...

    Тук няма повелителна поза, няма гръмогласни лозунги – има благоговейна обич към майката и изповед на страдащо сърце. То се “раздвоява” в своите копнения; то съчувства искрено на майката, но я отправя по нов път – към прозрението в участта на народа.

    В “На прощаване” поетът е изразил преживяванията на патриотично настроената емиграция, развълнувана в очакване на близката борба. Героят на произведението е и индивидуален герой, и събирателен образ. Той носи и нещо лично, и типични изживявания на  въодушевената за борба емиграция. По душевност лирическият герой е съзнателен революционер, готов да сложи кости на родната земя за свободата й. В стихотворението се усещат трепетите и вълненията на Ботевия дух, неговия бунтовен темперамент, неизмеримата му обич към родина и потиснати братя.

    Героят е бунтовник, защото има сърце “мъжко, юнашко”, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащин дом. Защото чувства и спомени го влекат към родния край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:

    Но...стига ми тая награда –

    да каже нявга народът:

    умря, сиромах, за правда,

    за правда и за свобода...

    Ботев не само се оплаква, не само се бунтува и гневи срещу бремето на робството, но той и мечтае. Мечтае за свое героично дело, за онзи велик час, когато народът ще въстане, за да търси исторически права. Мечтата напира с голяма сила в неговото най-ранно стихотворение “Хайдути”. То е откъс от замислена, но незавършена поема. То е свидетелство за вътрешна сложност на поетовите изживявания. В него той е изваял чудния легендарен образ на хайдутина - закрилник на народа и е заговорил за съдбата и битието на “сиромасите”. Едно живо и находчиво въображение, подкрепено с примера на народната песен рисува ярките черти на хайдутина, заложени в душата на детето. То въстава срещу неправдата, копнее да тръгне по волните хайдушки пътеки из Балкана. Поемата се гради композиционно от две части: силен лиричен увод и възхвала на благородството на народните закрилници, а след това – бурният диалог между Чавдар и майка му, в който се сблъскват драматично волнолюбието на детето, жадуващо за хайдушки подвиг, и болката на майката, проявена пред раздялата със сина.

    В увода звучи прослава на старозаветната хайдушка доблест. Поетът говори с препълнено сърце, с гордост за героизма на българина, за дръзката му смелост, за патриотичното му самочувствие:

    Какви е деца раждала,

    раждала, ражда и сега

    българска майка юнашка...

    И следва обобщението, характеризиращо героя на поемата с “юнакът тегло не търпи”:

    Блазе му, който умее

    за чест и воля да мъсти –

    доброму добро да прави,

    лошия с ножа по главата...

    Ботев е възхитен от хайдутина, у когото патриотизмът е    претопен във всеотдайност и упорство, силата – в душевно благородство и красота. Той възхвалява личните качества на българина: физическа хубост, разумът и смелостта са негов идеал. Не без гордост говори и за себе си: “Аз нося сърце юнашко,/ глас имам меден загорски”, подчертавайки и в своята личност две ценни черти: смелостта, мъжеството и певческата артистична дарба. В творбата доста ясно проличава широката социална основа на поетовото творчество. В нея се долавя склонноста му да утвърждава националното величие на героя си и да изтъква социалната му устременост.

    Красотата на бъдещия хайдутин поетът рисува и с анализ на помисли и желания, и с външен образ чрез физически портрет. Чавдар има “очи черни, големи”, “глава къдрава”. Той, макар и завладян от ентусиазма, че скоро ще бъде в Стара планина, показва нежно, дълбоко чувствително сърце, което жали майката. Ботев е създал първия си “идеален” герой – човешки земен и противоречив. Този малък наследник на хайдути е символ на духовно могъщестно и притежава чувствителността на обикновения човек.

    Поетът усеща, че навсякъде, където е прошепнато новото, расте стремежът към борба. Никакво насилие, никакви предразсъдъци не са в състояние да оковат копнежа към свобода, копнежа по правдата на социално потиснатите. Всеки негов стих, пряко или косвено, говори - нищо, което е във властта на човека, не може да ограничи зародилата се вече жажда към промени и обновление. За титаничния дух на поета, съзерцаващ вековната история на човечеството, борбата е живот и животът се начева с борба – за нея той е немислим и се превръща в своята противоположност – мъртвило. И една неопределима сила го тласка към действие, към делото, основата на всяко битие.

    За да осветли по-пълно представата си за красотата на подвига, Ботев поглежда към миналото. Той търси значимото в човешките дела и го намира и в живота на народа си, и в историята на човечеството. Разнообразни са чувствата, които се сменят в душата му пред картината на миналото - скръб, радост, възторг, негодувание. Ала едно остава неотменно и поетът владее изкуството да го внуши и с огнена сила, и с непосредствена интимност - преклонението пред бореца. За да извае величието на неговата красота, той намира опора в народното творчество. Славна е била близката “старина”, когато хаюдутинът е въплъщавал достойнството на човека. Народът е възпявал подвига на този легендарен борец с вълнуваща романтика. Когато вятърът е шумял в комина през дългите зимни нощи, българските жени са пеели пред  стана за хайдутина-герой. Когато са настъпвали работните пролетни и летни дни, на простор се е носела песента за него. Той е присъствал – чрез песните – на сватби и тържества. Чрез образа на хайдутина, Ботев свързва съвременността с миналото. И той като народа идеализира бореца. Рисува го с топла чувство, с  преклонение пред героиката му и иска образът му да покори и да увлече към подвиг съвременника. Хайдутинът носи най-моралните и най-съкровените черти. Простият българин, тръгнал по планините да отмъщава е за поета най-хубавият представител на народа.

    Ботев съди националната и социалната неправда както с “Хайдути”, така и с “На прощаване”. Но докато е писал “Хайдути”, той се е намирал в Русия, бил е още ученик и е изразил мечтата си, а когато е създавал “На прощаване”, вече е бил всред хъшовската емиграция. Сега е имал по-ясна представа за подготвяното в страната, по-определено са обземали духа му нееднакви чувства - ликуване от борбата и безмерна мъка, страдние и вяра, че в жертвата за свобода са красотата и смисълът на човешкото съществуване. Една интимна връзка между личност и народ лежи в основата на тази Ботева творба.