Болката на човека в разказа „Един ден на Иван Денисович' на Ал. Солженицин

  •  

     

       Болката на човека в разказа „Един ден на Иван      

                                    Денисович“.....

     

     

    Солженицин е писател, който изследва човека и средата обитавана от него. Трагедията на Иван Денисович е всъщност личната съдба на  самия писател . Авторът е лежал  в лагер край  Екибастус по прословутия чл. 58 през 1950 – 1952.

    В разказаСолженицин, разкрива истината за живота на хората в трудовите лагерите ,условията на съществуването в лагерите са противоестествени, но са описани като нещо обичайно и естествено, ежедневно, светът на обществото , в което живее чрез страданията на обикновения човек, разкрива съветската интелигенция, на образованите, на даващите своя  лента в подкрепа на задължителната идеологическа лъжа.  Мнозина от бившите осъдени по чл. 58 разпознават в  Иван Денисович – Шухов себе си  и своята съдба.....

    След няколко дни самота , се появява скуката , която е предшественик на истинската буря – безчувствеността , а след  няколко години затвор се появява болката за самото съществуване на човека, която е неделима част от ежедневието на вече изолирания от обществото човек.

    Действието в разказа  „Един ден на Иван Денисович” се развива в рамките на  един ден , от сутринта до вечерта, мястото е затвора.

    Денят на Иван Денисович в трудовият лагер не е ден на обикновен човек, но не е ден и на герой, героическите постъпки в лагера са невъзможни , по тази причина  Шухов приема своето битие, като нормално, заслужено и дори щастливо. 

    Шухов е човек от народа, селянин, чиято съдба е жестоко  осакатена от безпощадната държавна система.

    Страдалческото лагерно небитие за  зековете  започва в  ранни зори , унищожаващи ги физически и духовно...

     

    ....В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане — с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна : беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.....
     

    Шухов и останалите затворници се  опитват просто да  оцелеят  на всяка цена и при това да  запазят човешкото в себе си. В хаотичната въртележка  на лагерното битие, Шухов си поставя един предел, под който не бива да пада (не се храни без своята алуминиева лъжица, която крие във своята валенка, не яде  рибешки очи, плаващи в блудкава чорба), иначе ще загине в лагера.  В това царство на постоянна лъжа и измама, загиват най – вече онези, които предават себе си и предават  другите(доносничат), понеже лъжата и  лъжесвидетелството погубват, ако им се подчини човек.

    В разказа на няколко места става ясно, че в затвора доста от зековете си позволяват да използват рушвети, дали храна – сланина, или пари.., за разлика от Шухов, който....

     

    „....четирийсет години тъпче земята, вече зъбите му ги няма наполовина, и главата му оплешивя, но никога никому не е давал рушвет и не е вземал, дори лагерът не го научи....”
     

    Иван Денисович не е направил опит да се спаси от лагера при задържането си ,въпреки че е  имал такава възможност , признал си е какво е правил в гората , вместо да каже, че са се лутали с неговия другар. Достойнството, съвестта са  изключителни добродетели и умения –  това са чертите на Иван Денисович Шухов.
    Всеки друг на негово място би излъгал и би се спасил от лагера , а благодарение на свята честност  и съвест  той си „спечелва” осем – десет – двадесет и пет...или дори не се знае колко години затвор. На повечето затворници при изтичане на техните присъди  им  добавят  допълнителни години , на кои 10, 15 или 25 години.

    Подновяват  ги , все си намира началството  причина – от тях още никои не е излязъл  на свобода . Те са изгубили  надежда, че един ден ще видят външния свят.

    Болката на Шухов и останалите зекове се изразява в примирението им с лагерният живот. Те не вярват във своята свобода, че някога ще излязат  от затвора и ще се радват и живеят , като свободни хора...

    Шухов и другарите му от лагера са свикнали да страдат – те познават само този живот и харесва ли им или не , те не искат да избягат от него, това е и всъщност тяхната болка примирението им към жалкия начин на съществуване. 

    Смисълът на съществуването им е да бъдат колкото е възможно сити , да поспят, ако е възможно и  да се сдобият с малко тютюн или салам. Това са техните единствени удоволствия и стремежи в трудовия лагер. 

    Единствената мисъл на затворника е борбата за дневалната дажба.

    ........Едно й е доброто на чорбата — дето е гореща, но на Шухов сега му се случи съвсем изстинала. Той обаче засърба като всякога бавно, с апетит. Сега на, ако ще да ти пари отдолу — не бързай. Като махнеш съня, лагеристът живее за себе си само 10 минути сутрин на закуска, на обяд пет и пет на вечеря....

    За  Иван Денисович и бригадата, минутите за ядене са “свещени”. Свобода на мисли, на блаженство намират в тези общо десет минути на удоволствие, което изпитват докато се хранят, отколкото може да има “живеещият човек” – по този начин е изразена болката на човека....в неговото  жалко съществуване.                                                                                         За тях е важно да си вземат дневалната дажба, да не умрат от глад – чиито състав е комат хляб около 500 грама ,често  придружен с бистра чорба , а когато има овесена каша за тях е празник.Шухов и останалите зекове се стремят да изпълняват предимно физиологичните си нужди, а душата – тя е невидима и следователно не се нуждае от нищо.Задължителни са зековете да носят номерата си , по този начин надзирателите се обръщат към тях – те не се интересуват как се казват и какви са били преди да влязат в затвора . Чрез образа на Иван Денисович  Солженицин – разкрива образът на човекът, който се примирява със своята съдба на каторжник, свикнал с обидите на надзирателите и техните подигравки. За надзирателите , зековете са ...мърши, гадове...