Безумието и мъдростта в образа на Дон Кихот

  • БЕЗУМИЕТО И МЪДРОСТТА В ОБРАЗА НА ДОН КИХОТ

    В началото на 16 век в Испания се появява първата част на романа на Сервантес - “Дон Кихот”.  Авторът създава образите на Дон Кихот и Санчо Панса като пародия на рицарите и техните оръженосци. Сервантес обаче не отхвърля и не осмива идеите на рицарството, а само многобройните рицарски романи, в които са забравени високите нравствени ценности и добродетели на рицарството за смертка на сензацията. В образите на двамата герои той създава литературни типове с общочовешко значение.Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие. Мъдрец в своите намерения, в своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. В първата глава на произведението той е представен като беден идалго, примирен с безсъдържателния си и безцелен живот.  Увлича се в четене на рицарски романи, което го довежда до безумие. Започва да си въобразява, че е рицар, който е длъжен да се бори срещу злото. Мечтае за световна слава и дори да стане император. Дон Алонсо Кехана става Дон Кихот. Като истински рицар и той си има своите рицарски доспехи. Слага си стари доспехи, останали от неговите прадеди, взима картон вместо забрало и бръснарско легенче вместо шлем. Рицарят избира и своя дама на сърцето – бедна селянка на име  Алдонса Лоренсо, която той нарича Дулсинея дел Тобосо. Той сам добре разбира, че любовта му към нея е излмислица, той се придържа към тази измислица за да се приближи максимално до онези велики и славни рицари, описани във всички тези романи, които е прочел. Вместо кон Дон Кихот яхва своята стара краната Росинант и потегля на път да дири приключени и слава.  След първият си поход главният герой се връща отново в родното си селце в окаяно състояние. Но все пак той е решен да тръгне отново на път. Благодарение на съвета на “услужливия” ханджия,  той решава, че този път трябва да си намери оръженосец. Тази длъжност се заема от неговия съселянин – Санчо Панаса. Подмамен от обещанията на Дон Кихот да стане губернатор на някой остров, Санчо с готовност тръгва с рицаря на неговия втори поход. Смях у читателя буди описанието му – той е нисък, дебел и тромав,  облечен в селски дрехи, яхнал магаре. Санчо е образ на типичния испански селянин от онази епоха – прагматик, предпазлив и дори страхлив, здраво стъпил на земята. Показателно е и името му. Санчо е най-разпространеното име в Испания по онова време, а Панаса означава търбух. Със своя простодушен хумор той се явява като пълен антипод на господаря си и по вънщен вид, и по характер.Вдъхновявани от различни подбуди, те заедно тръгват да кръстосват из прашните и изровени пътища на Испания, за да търсят приключения. В началото на произведението оръженосецът все още не разбира духа и стремежите на Дон Кихот.А той  е идеалист, готов е да се жертва за хората и за идеите си, без да търси някаква материална изгода. Защитава бедните и онеправданите, желае всички хора да живеят щастливо и свободно.. Макар и не съвсем реално, по детски наивно, той се превръща във въплъщение на доброто, което шества по света.

     

    “Разумът и безумието на Дон Кихот”

    Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрсати в късноренесансова Испания. Именно през този мрачен и объркан период се появява романът на Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”. Още с първата си част тази творба събужда огромен интерес, който е жив и до днес. Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.Мъдрец в своите намерения, своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.Погледът на рицаря в него е извисен над дребнавото, нищожното.Макар че на пръв поглед в действията и думите на обезумелия идалго всичко е проява на лудостта, в мотивите му за действие има дълбока човечност и загриженост за съдбата на онеправданите.Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплатено от него в мечтата му за “Златния век”. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да “отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите”. В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се примирява с действителността, приел без съпротива нещастното си съществуване.Но идва дръзкия бунт на човешкото съзнание., който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. Той нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да промени злото и да възстанови справедливостта. Няма закон, който да отмени вътрешната убеденост на Дон Кихот, че той е призван да служи на доброто, да защитава бедните и несправедливо унижените. Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар. В това се крие и неговата изключителна хуманност, надхвърляща често границите на разумността. Той не престава да вярва в хуманната си мисия: “ Аз съм храбрият Дон Кихот де ла Манча, покровител на обидените и онеправданите.”  Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на идалгото. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен.Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво, да преценява действителността, да не затваря очите си и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданието на хората

     

    Разумът и безумието на Дон Кихот(литературно интерпретативно съчинение)

    Животът в Испания през далечния XVII век се свързва не само с прашните улици и неприветливи, тъмни ханове. Този период се свързва със създаването на едно от най-великите и значими за литературата произведения “Дон Кихот де ла Манча”. В това далечно за нас време Мигел де Сервантес пише това произведение, което минавайки през годините трупа все повече и повече популярност и заслужено уважение.В своето неповторимо и незабравимо произвединие Мигел де Сервантес доста успешно осмива и иронизира така известното завладяващо всички хора странстващо рицарство. Авторът представя своя герой Алонсо Кехана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, идалгото Алонсо Кехана, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои в романите. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подряжава на странстващите рицари, героят на Сервантес се представя в светлината на безумец.Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко безумни са онези дълбоко завладяващи романи за несъществуващи рицари. Като безумец и тотална “откачалка” се проявява и Дон Кихот. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са

     

     

    Дон Кихот (ЛИС)

    Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа на Сервантес, в които се описват премеждията на знаменития рицар Дон Кихот.Озовал се сред козарите (IX глава), героят се впуска в опасно приключение – да приобщи чрез тайнството на словото група обикновени люде към идеалиете, в служба на които се е обрекъл да служи като странствуващ рицар. Дон Кихот произнася пред тях прочутата си реч за “Златния век” от дълбочината на сърцето си, така както човек говори на самия себе си или насаме с бога, в който вярва.Героят на Сервантес доказва тук за първи път, че човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората, във възможностите на собствения си високоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не е с изисканото си ораторско майсторство, а със завладяващото си външно излъчване. Авторът неведнъж упоменава в тази ситуация бледото му, изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя в нашето съзнание: посивели коси, орлов, малко пречупен нос, увинсали черни мустаци.Странният идалго е висок, мършав, тънъй йати върлина, с дълги кокалести ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Седнал върху едно корито сред козарите, стиснал в ръка шепа жълъди, Дон Кихот размишлява дълбокомъдрено на глас, произнася възбудено вълнуващи слова, изпълнени с надежда и любов. Хората, живеели в Златния век, “съвсем не са знаеи двете слова “твое” и “мое”, изразявали любовта “с простота и непринуденост, както са я чувствали”В дълбоката си съшност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряващата искреност, непосредственос т и безкористност на детето. Симпатията ни към него се ражда още от в началото, когато той се насочва увереноо към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без стотинка. Той отказва да плати в храна, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещия ханджия, който го освешава в рицарско звание, се опитва да му внуши, че трябва да носи винаги с себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотверженият рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която, както ще видим, е само материална оскъдица, но в никой случай духовна нищета.Главния стимул, който вдъхновява подвизите на странствуващия рицар от Ла Манча, е неизтощимата му обич към човешкия род. Осъществяването на тази дълбока вътрешна подбуда, която тласка героя на Сервантес към все нови и нови подвизи, му доставя безгранично удоволствие – удоволствието на изпълнения дълг към страдащото човечество. Дон Кихот решава сам как да се справи с злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон.Той се ръководи от собствения си рицарски усер за неправда и справедливостта , чиато безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на извечните проблеми на човешкия род.Чувството за справедливост е извънредно развито у странствуващия рицар Дон Кихот. Неговата жертвоготовност за възцаряването на милосърдието и праволюбието на земята е може би най- пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят от Ла Манча е непримирим с несправедливост ите. Той ги наказва незабавно, без да се коле*ае, както природата и богът наказват неправдите и прегрешенията в света. Той раздава правосъдие бързо и действено, произнасянето на присъдата и изпълнението на наказанието са за него едно и също действие. Като изправя неправдите, Дон Кихот не се настървява срещу виновниците, защото вярва, че човешката природа е поправима и поученията могат да я върнат в праведния път. Героят на Сервантес си дава сметка, че когато наказанието не е естествен, непосредствен отклик на извършената постъпка, то се превръща в мярка на абстрактното правосъдие, пробужда ненавистта на всяко честно сърце.Въвеждането на оръженосеца Санчо Панса в повествованието изменя рязко замисъла и строежа на романа “Дон Кихот”. От този момент всички събития в творбата вече се оценяват от второто, не по-малко будно съзнание – съзнанието на трезвомислещия, пресметлив селянин, който е свикнал да анализира всичко около себе си, като изхожда от непреходната мъдрост на народните умотворения. Веригата от пословици, които седи Санчо, постепенно отвежда читателя достатъчно далеч от повода, който ги е предизвикал. Мъдрите сентенциозни поучения на оръженосеца се превръща в своеобразен втори смислов пласт в романа на Сервантес. Според Исак паси поговорката “По-добре врабче в ръката, от колкото орел в небесата” характеризира най-кратко първоначалния утилитаризъм на съселянина на Дон Кихот, който става негов спътник в дръзновените му авантюри, подтикван от надеждата да стане губернаор на остров.Известни ят наш учен обаче не се съгласява с оценките на традиционната критика, която подхранва едностранчивото твърдение, че оръженосецът е “Дон Кихот” е въплащение на грубия нарктицизъм и елементарен материализъм: “Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази еднолинейна схема. Той се променя, търпи еволюция, превръща се в алтер его (двойник) на Дон Кихот. Еволюцията на оръженосеца е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.”След осем дни Санчо се отказва от губернаторствот о, изоставя мечтата си да натрупа бързо пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта, подтикван не само от практичната си трезвост, а и от отзивчивата си съпричасност към мъдрите уроци, получени от рицаря Дон Кихот.Мъдростта на Дон Кихот се оказва не по-малко заразителна от лудостта му.Героят на Сервантес като че ли води двоен живот-един живот, озарен от прозорлив интелект, и друг-изпулнен с безумни въжделения и подвизи, до такава степен, че някои са склонни да разграничават два, вместени в протагониста, персонажа. От лудостта на Дон Кихот е повлиян Санчо, пред когото господарят му не без основание подхвърля: “Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам не изглеждаш по-трезв от мен.”Наисина Дон Кихот е безрасъден, но съвсем не е луд; самият автор обаче не е бил първоначално толкова убеден в