Бай Ганьо - неосъществения европеец

  • Бай Ганьо – неосъщественият европеец

    Като творец Алеко Константинов се изгражда през 90-те години на XIX век – време, когато българската литература се развива в сложен и противоречив обществен климат. Време, когато са окончателно погребани и забравени идеалите на „нашето недавно”(Ив.Вазов). Литературният живот в този период се усложнява и диференцира. Творят три литературни поколения с различни естетически идеали. Поколението на писателите реалисти(Ив.Вазов, Ст. Михайловски, М.Георгиев, А. Константинов, Г. Стаматов, Елин Пелин) и поколението на модерномислещите творци(П.П.Славейков, П.Тодоров, П. Яворов), които се стремят да наложат европейски изисквания към изкуството, а трето – тези културни дейци, които използват символична поетика, за да създадат изкуството на Аз-а, изкуство за самото изкуство(Т. Траянов, Н. Лилиев, Кирил Христов, Ем. Попдимитров). Всяко поколение е еднакво нужно на България и българската литература, пред която стоят различни задачи: да се развива като национално творчество и същевременно да преодолява разстоянието между себе си и другите, да се „европеизира”, като запази своята самобитност и осигури културното си бъдеще.

    На Балканите в края на XIX век става неочаквана среща на два различни културни модела, на две различни цивилизации – балканската патриархалност и европейския начин на живот. За българина промяната е рязка, динамична и поражда редица духовни противоречия. Тези промени изискват бързо приспособяване на балканския човек към културата, манталитета, икономическото замогване и политически живот на Западна Европа. Всичко това кара довчерашния роб да изостави нивите си и да пътува „по Европа” с търговски цели. Следосвобожденският човек от типа на бай Ганьо няма време и потребност да слуша опери („Баща ми все опери е гледал”), да разглежда музеи („Какво ще и гледам на Виената”). Неговата прагматична същност го води единствено по пътя на бързото и лесно забогатяване („Хората пари натрупаха”), на извличането на печалба от всяка ситуация(„келепир има в тая работа”).

    Гелоят на Алеко се отправя към Европа с ясното съзнание за нейната културна различност. Ключова максима на героя при общуването му с европейците е „ще ми паднат те на ръка”. Това мислене  на бай Ганьо го превръща в проблематичен европеец, не само защото е груб, невъзпитан, използвач и скъперник, не само защото не разбира и не се интересува от европейската културна система, но най-вече защото не приема факта, че модерният европейски живот се гради върху ясни, общоприети правила и норми за човешки отношения. Докато бай Ганьо не ги възприеме, той винаги ще си остане неосъщественият европеец, каквито и външни промени да настъпят у него. Чрез своя герой Алеко Константинов поставя в българската литература проблема за границата, премината от вътре навън, за преобличанията на героя, за присъствието на повествователя в текста. Образът на Алековия герой прекрачва границите на творбата и вторично се фолклоризира в безкрайна поредица от вицове и анекдоти. Неговата жилавост и устойчивост се чувства и днес, повече от век след създаването му. Това дава основание на Георги Данаилов „да докаже” с нови интерпретации книгата за българина и чуждия свят, а пред нас да представи постоянното изискване да преодолее байганьовщината в себе си.

    Пътят на Алеко Константинов към литературат а е „вързожденски”. Макар да не е имал предварителна нагласа да бъде писател, той става един от най-известните творци на своето време и в контекста на цялостния литературен процес в България. Популярността му се дължи на силната гражданска позиция, на изявите му преди всичко като човек, загрижен за настоящето и бъдещето на народа ни. Политическата обстановка в България през 1894г.(когато авторът на фейлетона „По изборите в Свищов” се кандидатира за народен представител) провокира Алековия сатиричен талант. Борбата за власт, а не загрижеността за народа „ръководи” изборите за VIII обикновено Народно събрание. За да изобличи политическите нрави и патриотарството в България, бъдещият създател на „Бай Ганьо” оставя на заден план адвокатската си практика и се залавя за перото. Избира за себе си псевдонима Щастливец, макар житейската му съдба да не е била щастлива. В автобиографията му четем, че в продължение на пет години (1895-1890г.) загубва майка, баща, три сестри, загубва и работата си. Нещастията не прекършват жизнената му натура, а укрепват духа му. Кръгът „Весела България” възвръща радостта му от живота, обществото от сродни души го изтръгва от самотата и покрусата. Щастливецът съзнава, чи живее в епоха, която му дава неизчерпаем материал за „Бай Ганьо”. Писателят притежава изострена нравствена чувствителност за грозното, помрачаващо човешкото у човека. Намерението му да тръгне с бай Ганьо по Европа е споделено в пътеписа „До Чикаго и назад”. В известната Алекова „изповед” пред проф. Шишманов на въпроса: „Кой е най-хубавият момент в живота Ви?”, писателят отговаря така: „Пътуването му в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя”. Отговорът впечатлява с осъзнатата от автора идея-находка.

    Щастливецът уверено върви къмкнигата на своя живот – „Бай Ганьо”, както творческата съдба на Гео Милев по-късно го отвежда до поемата „Септември”. Развитието на Алеко като белетрист напомня Вазовия модел на пристрастяване към злободневната тематика и овладяване на кратките литературни жанрове – очерк, фейлетон, разказ – превръщайки ги в „огледало” на действителността, в синтез от теми и художествени послания. И ако в паметта на десетки поколения Вазов „живее” като автор на „Под Игото”, то Алековата слава се дължи на книгата „Бай Ганьо”. Приносът и на двамата творци е безспорен: единият гради българския героичен, а другият написва българския комичен епос. Съчетанието на двата епоса – героичен и комичен – дава облика на XIX век, а съчетанието от героизма и комизма изпълва със съдържание характера на българина.

    Творбата „Бай Ганьо” винаги се свързва с въпросите за българското национално самосъзнание. За разлика от шедьоврите на 80-те години на XIX век („Епопея на забравените” и „Под Игото” на Иван Вазов, „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов), чиято първа  цел е да възвеличи народния подвиг, а после да определи българския характер, книгата на Алеко Константинов предопределя остро национално критично самовглеждане. То е породено от същата любов към България и българското, но е съобразено с новите проблеми пред обществото и младата държава.

    Един от проблемите, които поставя Алековата книга, е „българско-европейско”. Още патриархът Вазов се опитва да впише нашенското, родното в чуждото и общочовешкото. Задачата му е да открои българското, да докаже, че то е равностойно с чуждото и така да помогне за утвърждаване на националното ни самочувствие. След Вазов проблемът за европеизация на българската литература и съизмерването и с европейските културни ценности става основен за кръга „Мисъл”. Целта на „великата четворка” е да осигури максимално приобщаването на нашето изкуство към модерната философско-естетическа мисъл на цивилизована Европа. По-различен е подходът на Алеко Константинов в книгата му „Бай Ганьо”. За разлика от пътеписа „До Чикаго и назад”, където авторът очертава предимно измерениятана чуждото и иронично-шеговито отбелязва присъствието на българина, тръгнал по широкия свят, то в „Бай Ганьо” авторът се отдалечи от познатото, отправяйки се към новото, неизвестното. Но той си остава герой „на своето място” (Лотман), остава естетически неподвижен, недокоснат от чуждия свят, неспособен да догони времето и променящите се в него ценности. Първата част от книгата насочва вниманието към пътуването на героя „по Европа” и се състои от девет самостоятелни разказа. Субектът на действието в тях е бай Ганьо, а субект на разказването – негов спътник, който от позицията на очевидец предава личните си наблюдения, впечатления, коментари и преценки за централния персонаж. По данни на П.П.Славейков при създаването на своята книга Алеко Константинов е имал предвид разказите на своята книга Алеко Константинов е имал предвид разказите на своя баща – търговецът Иван Хаджиконстантинов и наблюденията му на комични ситуации с българи в чужбина. Но по-убедително разказите за бай Ганьо звучат в приятелска бохемска компания под името „Весела България”. Обсъждайки темата за пътешествията на колоритния българин в Европа, аудиторията искрено се забавлява и предава настроението си на читателя, но в същото време не пропуска и възможността да открои нравствената си позиция във връзка с разказваното. Така се откроява една диалогична ситуация в рамките на приятелска компания, наподобяваща донякъде повествователната стратегия в книги като „Декамерон” на Бокачо, „Кентърбарийски разкази” на Чосър, арабската книга с приказни истории, наречена „Шехерезада” или „Хиляда и една нощ”.

    В „Бай Ганьо” повествователят е този, който препредава чутото и „сглобява” разказаното от своите приятели, защото и той е един от тях. Интересни са неговите преки намеси в текста, които внушават авторовите послания и рамкират „невероятните разкази за един съвременен българин”. Това подзаглавие на книгата акцентира върху нейния авантюристичен характер, но и провокира неочакваното, което не подлежи на битови интерпретации. Концепцията на книгата представя голямото приключение на българското в пространството на един чужд и непознат куртурен модел. В развитието на тази авантюра е разигран митът за похищението на Европа. Произведението започва с ироничното твърдение: „бай Ганьо е вече цял европеец”. Темата за „европейското” е акцентирана и в началото , и в края на творбата: „Помогнаха на бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял Европеец” и „Европейци сме ние, но все не дотам!...” Още с рамкирането на темата за Европа се подсказва бъдещото развитие на отношението между героя и чуждия свят. Преобличането (смяната на агарянския ямурлук с белгийска мантия) символизира промяната на българина, опита му да се отърси от миналото и да тръгне решително да покори Европа – един нов, различен, цивилизован свят. Изразът „всички рекоха” е тъжна констатация от страха на автора за равницето на общественото мнение в новоосвободена България, което не може да е твърде формално, за да бъде истинско. Освобождението на България от агарянския ямурлук и приемането на българска конституция по белгийски образец не означава, че съвременното общество се е отърсило от бремето на изостаналостта, че е догонило европейската цивилизация. В този обобщен алегоричен контекст бай Ганьо се явява типичният образ на нашия съотечественик, запътил се за Европа, където на фона на чуждото ще има възможността да осмисли своето. За да покори чуждия свят бай Ганьо трябва най-напред да се интегрира в него.