Бай Ганьо - българин и европеец

  • Идвайки на родна земя, европеецът бай Ганьо се превръща от слабост в сила. Културата е усвоена не като същност, а като обвивка, но тя се превръща в авторитет, с който той притиска по-простите си другари – Асланов, Хайрсъзина, Дочоолу, Гочоолу и т.н. героят се гордее с ев-ропейския си опит и не пропуска да демонстрира своето превъзходство: “Ти знаеш ли кой съм аз? Знаеш ли, че цяла Европа съм я изходил? Не съм като тебе дърво”. Самочувствието  на бай Ганьо става толкова голямо, че за пръв път в българската литература героят се противопос-тавя на своя автор. Той се развива и разсъждава по логиката на своя характер, кара дори създа-теля си да му поднесе извинения. Тази липса на дистанция, това разрушаване на статута на все-знаещия автор, е ново и необичайно за българската литература явление дотогава.

    Много от недостатъците на бай Ганьо всъщност са деформирани патриархални добро-делтели. В поведенчески план бай Ганьо е колоритен герой, който преследвайки келепира про-вокира множество смехотворни ситуации. Неразбирането между него и другите обикновено е взаимно. Той реагира неадекватно на непознатата обстановка, но и чужденците не успявата да идентифицират неговите поведенчески и езикови жестове. В това се състои смехотворната сре-ща между “свое” и “чуждо”. Авторът рязко провежда разграничението. В първата част смисло-во активен е механизмът на съпоставката и затова хуморът е добър.

    Повествователят е сложен, многозначен образ. Изравнявайки се с европейците по дух и същност, той се противопоставя на бай Ганьо. Разказвачите на историите за бай Ганьо, които всъщност предтавляват различните лица на автора, се опитват да оневинят и поне малко да смекчат впечатлението, което той прави – в банята, в операта, на погребението. Това е особено-то съчувствие на съобщността, колкото и дистанцирана да е тя, на сънародниците в чужбина. В роден контекст те вече са врагове. Чуждата среда е и общ дразнител, провокиращ и застраша-ващ националното самочувствие. Разбира се, всичко, до което те се допират, се възприема със съвършено различни сетива. Повествователят се опитва да оневини бай Ганьо, прехвърляйки някои от отрицателните му черти на други герои. Така или иначе, в народопсихологически план той се оказва непреходен символ и почти никой от неговите спътници не се запомня.

    Във втората част от книгата липсва приятелската компания, която раазказва; авторът ка-то че ли изчезва. Отсъстват и традиционните коментари, той не само не иска да има нищо общо с героя, но и му се противопоставя и дори го осъжда. Появява се и антиподът на Ганьо Балкан-ски – Иваница Граматиков. Той е прототип на Алеко и настойчиво държи да се опразличи от ге-роя. Това особено отчетливо проличава в промяната на обръщението – свойското бай Ганьо се заменя от дистанцираното Ганьо Балкански. Мълчанието на разказвача всъщност е отказ да се защитава героя. В Европа с тревога, надежда и срам той изкупва част от греховете на бай Га-ньо, защото все пак таи надежда, че той ше се промени. Героят обаче само физически се пре-мества в пространството, но пътуване в духовен смисъл няма. Във втората част бай Ганьо се от-тласква от родовото “живи да ви оплача аз вас”, спекулира с познанието за Европа и това му дава право да се самоограничава. Воден от мисълта, че е придобил неоспорим опит от пребива-ването си в европейската цивилизация той започва да гледа със снизхождително високомерие на България. Получава се нещо странно, но съвсем закономерно за бай Ганьо – докато е в Евро-па, тя му е странна, непозната и чужда, то, когато е в родината си, тя му става неподозирано близка. Ако е в Европа с повод и без повод, с основание и без основание се гордее с всичко българско, в България се гордее с факта, че е “цял европеец” – “Аз и в Белгия съм бил”.

    Бай Ганьо се добира до властта – той е гъвкав, изобретателен, издръжлив, обигран, ут-връждава се като политик, водач, управник. Той прави “свободни” избори, използва озверени банди, въоръжени със саби и ножове, за да бъде избран. Издава и вестник, за да “цапа” против-ниците си, ходи в двореца, за да яде и пие до пръсване и да търси контакти. Извратена демокра-ция, поругани идеали, насилие – това са резултатите от присъствието на псевдоевропееца на българската политическа сцена.

    Още по време на престоя си в Европа, бай Ганьо е оформил своя “идеал” – “Идеали! Бошлаф... Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме”. Употребата на глагола в 1 лице множествено число “преследваме” принизява понятието “иде-ал” и го разкрива в неговите вулгарно-нисши, бахганьовски изпълнения.

    Именно бездуховната и безнравствена социална реалност, алчността и егоизмът правят невъзможен пътя към Европа и това кара Алеко горчиво да възкликне: “Европейци сме ний, ама не съвсем”.

    Бай Ганьо” е книга, в която са положени актуални и сега социокултурни политически и народопсихологически значения, а нейният главен герой се превръща в нарицателното. Бай Ганьо е образ-символ, който по-активно или по-пасивно функционира в българското общетво, дори и днес. Именно това превръща произведението на Алеко Константинов в емблематичен знак на Новата българска литература.