Бай Ганьо - българин и европеец

  • Невярата в почтенността на другите е илюстрирана и от жеста с вербално значение – “Дай! Върни рестото!” – шаване на пръсти към адресата (касиерката, в банята, при бербери-на), който от свой ред е застраховка срещу всъщност несъществуваща опасност и неволно по-ражда гняв и презрение у тези, към които е адресирано. Охранителната роля на жеста, предназ-начен да предотврати евентуалната измама, е неуместна и ненавременна, защото е насочена към хора е друга етична норма, но той пределно локализира изходната точка от която бай Ганьо тръгва в общуването си. Дори когато е в България мисълта му, необременена от това как да се опази от посегателствата на “чуждите” е концентрирана към спечелването на изборите, благо-разумно и предливо е сложил ръце в джобовете си, защото предварително установеното му убеждение “Хелбета, ще бръкне някой хайдучага – отиде кесията”, го държи нащрек. Ана-логичен смисъл има и мимиката “прави сметка с вежди” в дома на Иречек, чиито словесен превод чертае извивките на едан пъргава мисъл. Тази мисъл с еднаква лекота прескача нацио-налните граници, социални параметри, старателно прехвърля всичко “за” и “против” и в край-на сметка там, откъдето е тръгнала – от съмнението. Изградената комплексна конструкция от поза, жест и мимика, конкретизира смисъла на неизказаното гласно (но установено като прави-ло!), тяхната повторяемост в различни ситуации, но с еднакво значение, разкрива една от най-определящите черти в характера на бай Ганьо.

    Закономерно развитие на неговата подозрителност намира и в банята. Зрителната връз-ка с мускалите отново е единственото условие за тяхната сигурност. Той подозира всякакви ка-пани, всевъзможни кошмарни ситуации, в които неговите скупоцености са обект на посегател-ство и затова той обмисля и самоотвержено и постоянно ги защитава. За да подчертае апока-липтичността на последствията от тяхната загуба, той непрекъснато задава риторични въпроси. За да не се стига до трагични отговори, той превръща мускалите в придатък на своето тяло. Та-ка започва да се развива икономически младата българска държава. Тов е началото на найните пазарни взаимоотношения. Това са първите продукти, легитимиращи новоосвободената ни ро-дина пред света. Розовото масло е и първият емблематичен знак на българската култура. По-подробно това Алеко Константинов ще го разгледа в “До Чикаго и назад”, като добросъвестно описава всичко, което е видял в българския павилион на изложението.

    Бай Ганьо е този образ-емблема, който осъществява връзката между ориенталското и света. Забелязва се още на изложението, седнал върху един сандък. Неговото движение – гео-графско, културно, текстово, върви със смяната на ролите му. Той е ориенталец, който натяква на европейците ориенталските си навици, а после – в България, се държи като човек, който е “врял и кипял из Европа” и използва “европейския” си образ, за да постигне българските си це-ли. Двете култури се представят в тяхното ролево, огледално отражение, каквото всяка една от тях е изградила за другата. Бай Ганьо влиза в чуждата култура с не особено добри чувства. Той е мнителен, подозрителен, очакващ на всяка крачка да бъде подигран, измамен, изгонен. Бай Ганьо е олицетворение на младата и жизнена нация, на млаата телесност и като поведение, и като аромати и звуи, които издава. Това е опозиция между силно телесния ориент и обезтелесе-ния Запад.

    Освен това, бай Ганьо непрекъснато се стреми да бъде възприеман като интелигент, да се самоизтъкне, да докаже, че “не е прост”. Любопитно е, че той говори все в минало време за натрупването на познанията си, а не в сегашно – той “бил чел доста на времето”. Самочув-ствието му на “учен човек” навсякъде се съпътства от парадоксални прояви на малокултурие (на гарата, в балета, у Иречек). Показателен е и фактът, че когато е на гости у Иречек, той де-монстрира не само така характерната за него простащина, но си позволява да поучава домаки-на-интелектуалец, да му “чете лекции” по съвременна политика и фамилиарно-назидателно да му каже: “Ти мене слушай, на не се бой!”. Отношението му към истинските интелигенти – за, които парите, властта, “келепира” нямат стойност, е цинично и вулгарно. “Страшни диванета са туй учените!” – твърди той още в Европа, а по-късно, когато се връща в България, си раз-чества сметките с тях.

    Напористият Ганьо Балкански изобщо не се интересува от националните особености, проявени в спихиката на хората, с които се среща, от кулурните ценности, от духовните прояви на другите народи – “Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтана-ти” (“Бай Ганьо тръгва по Европа”), “Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети” (“Бай Ганьо на гости у Иречек”). Тук връзката с традицията е напълно прекъсната. Няма и следа от уважението на българина към просвета, наука и изкуство. Това тотално откъсване на героя от националния тип култура се превръща в преграда за приобщаването му към духовните достижения на другите народи.

    Уродлива е представата на бай Гано за човека и човешката същност – всеки може да го-вори каквото си иска, да върши каквото си иска, да лъже, само да не засяга джоба и интересите – “Пари не иска, я!”. Много цинична е и представата му за любовта и човешките взаимоотно-шения – “Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича”.

    Досегът с Европа изобщо не променя тези представи на героя. Своята философия за чо-века той прилага и по отношение на чужденците – ненавижда тяхната любезност – за него те  са “мазни”, както и мнозинството от българите, смята европейската вежливост за “лигавене”. За-това и бай Ганьо изобщо не се церемони и с жените. Отношението му към тяь – смес от старо-то, ориенталското, пренебрежителното отношение към жената, съчетано с персоналната му простащина, е вулгарно, цинично – “Санким, честна ли е? Знам ги аз тукашните жени...”. Въпреки трудностите да се ориентира в социалната йерархия, т.е. да оразличи слугините от гос-подарките, той неизменно залага на своята мъжественост. В банята, очарован от касиерката, Ганьо засуква мустака си и клати глава срещу нея – все действия, изразяващи закачливост, под-кана за близост, носещи намек за флирт. Те напомнят ухажването в природния свят, където външните белези са гаранция за осъществяване на връзката. Сигурността в неотразимата си мъ-жественост, бай Ганьо изразява чрез привличане на вниманието върху “рунтавите гърди” и мустака. И тук възприемането му не отговаря на неговите желания. Анушка възкликва: “Кос-мат като някой дивак”. Всеки опит на бай Ганьо да установи контакт води до  недоразумения и комични ситуации. Най-често причината затова е телесността – този силно табуиран за евро-пейците език. Почуда, присмех и негодувание съпровождат всяка изява на бай-Ганьовото тяло, защото със своята първичност нарушава изградените от векове забрани.