Бай Ганьо - българин и европеец

  •  

    БАЙ ГАНЬО – БЪЛГАРИН И “ЕВРОПЕЕЦ”

     

    За разлика от пътеписа “До Чикаго и назад, където Алеко Константинов очертава пре-димно измеренията на чуждото и със снизходително-ироничен смях смао отбелязва присъстви-ето и на българина, тръгнал по широкия свят, то в книгата си “Бай Ганьо” авторът се интересу-ва от родното, което се изявява и проявява е европейска обстановка. Героят олицетрорява пъту-ващият човек, койото се опитва да се отдалечи, да се дистанцира от познатото, отправяйки се към новото и неизвестното. Той си остава герой “на своето място”, остава етично неподви-жен, неспособен да догони времето. В този смисъл “подвижността” му е нецелесъобразна, не-продуктивна, хаотична. Чрез неговото пътуване авторът парадира националния мит за свръх-ценността на всичко българско и изгражда свой антитип.

    Бай Ганьо” е свободна като жанр книга, чийто повествователен строеж е многоетажен – разказ в разказа, воден от един свръхповествовател – самият Бай Ганьо. Тази книга си поставя различни цели – морализаторски, социо-възпитателни, културни. Като цяло тя е една провока-ция, един художествен експеримент. Бай Ганьо нарушава жанровата монолитност на повество-ванието, така характерна за Вазов и възрожденската традиция. Алековият разказ е фрагмента-рен, това прави композиционнат структура на творбата отворена. Книгата синтезира своеобраз-ните български пътища към романа, но тя е нещо повече от роман – комичен национален епос. Бай Ганьо е книга-огледало, в която се оглежда читателя ту с гордост, ту с отвращение.

    Още първият пасаж на първия разказ очертава проблематичността при срещата на Бай Ганьо с Европа, на своето и чуждото: “Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си ага-рянския ямурлук, наметна си той белгийска мантия и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец”. Тази метаморфоза от ориенталския ямурлук и европейската мантия въвежда ключово в разказа значение за дрехата, в което значение за самата одежда ще се говори токова често. Тя обаче въвежда ключово и в друг важен смислов пласт: средствата и плодовете на кул-турното пригаждане  и мимикрирането. Обобщението “всички рекоха” е тъжна констатация от страна на автора за равнището на обществено мнение в новоосвободена България, което не мо-же да разбере, че приобщаването към европейската култура и обществена среда по този начин е твърде формално, за да бъде истинско. Малко след встъплението новоизпеченият “цял европе-ец”, наметнал белгийската мантия се появява в центъра на Виена в следния балканско-европей-ски образ: “редингот, некопчан, под жилетката му два-три пръста верчен пояс, с бяла ри-за, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастун под мишница”. Такъв е един от типовете срещи между културите.

    Чрез пътуването на Бай Ганьо в Европа Алеко Константинов извежда и утвръждава една универсална истина – всеки народ се самопознава и самооценява в съпоставка с другите народи, но за Алековия герой пътуването към европейския свят не е път за познание на другия, нито път за себепознание. При срещата на “своето” и “чуждото” диалог не се получава, налице е една абсолютно некомуникативност от страна на бай Ганьо, неумение и нежелание за общува-не. Разминаването е обусловено от непреводимостта на езиците и на културните кодове.

    Посредством образа на своя герой Алеко поставя проблема  за изграждането на лич-носстта – това става бавно, мъчително. Бай Ганьо заема средищно място по отношение на ру-шащата се стара и изграждащата се нова ценностна система на българина. Родовата традиция, националните морални норми вече не са опора за него. Там, където все още е запазена връзката с миналото, тя дори му пречи да промени бързо психиката си, прави го неподатливо на чужди-те културни влияния, консервативен – “Чунким баща ми все опери е слушал”.

    По този начин авторът подлага на съмнение цялостното превъзходство на нашето, род-ното, в сравнение с чуждото. Може да се приеме, че тук споменът за родното и традицията е из-ползван от героя само, за да оправдае нежеланието си да се развива и цивилизова. Наличието на стилова несъвместимост в израза – “чунким” и “опера” и изобщо пъстроцветната му реч, която е ярка смесиц от битовизми, турцизми, русизми, дори “френски ваджии”, акцентира не само балканско-ориенталската му принадлежност, но междинното му, неустойчиво място между две-те култури.

    Бай Ганьо тръгва към Европа и, когато той – човек ограничен, малограмотен, без какви-то и да е хигиенни и културни навици, се сблъсква с европейската цивилизация, става смешен и жалък, но това не го притеснява. Тръгнал да пътува по света, той не е без самочувствие, не е по-тиснат от своите неосведоменост, изостаналост, от невежеството си. Не е угнетен от факта, че е представител на една малка, току-що освободена балканска държава, а, напротив – бай Ганьо навсякъде демонстрира националната си гордост. Друг е въпросът, че той не притежава изтън-чената култура и духовен аристократизъм на своя създател, чужд е на нравствените му принци-пи, не притежава и способността му за критично себевглеждане и себепреценка, усет за чув-ствителна разлика между родното и чуждото социокултурно пространство. Склонен да абсолю-тизира всичко българско, бай Ганьо подценява и отрича чуждото – то е некачествено, непълно-ценно, отдалечено от “нашето”. Когато съвсем чистосърдечно се гордее, че е българин и кре-щи в банята: “Булгар! Булга-а-р!”, а изумените немци го смятат за луд, и когато напомня при навлизането си в Сърбия за Сливница, и когато вика от прозорците на влака: “Ти не си ли бъл-гарин, право кажи?”, и когато по думите на Алеко “угощава всички с чист патриотизъм”, този “балкански герой” не само излага себе си, но и позори нацията.

    В Европо пословният скъперник, келепирджията бай Ганьо използва националното, българското, за да улесни търговските си контакти, за да се облагодетелства по отношение на битовото си устройване в чуждия свят. За него, разбира се, родината вече не е светиня и свръх-ценност – принадлежността към нея предполага взаимни услуги, сънародническа взаимопомощ – “Абе , най-сетне, българи сме, ще се пригледаме” (“Бай Ганьо на изложението в Прага”). Истинската деформация обаче в отношението на героя ще настъпи едва във втората част на книгата, когато се връща от Европа. На родна почва той цинично ще твърди, че “току тъй, на сухо, патриот не се става”.

    Докато е в чужбина, бай Ганьо не желае да усвои чуждата култура, да се научи на нещо, да се взре “по-дълбоко” в европейския начин на живот. Той дори иска да наложи себе си, да се себедокаже и прави това по възможно най-грубия начин. Българинът е тръгнал по света с наме-рение не да види, а да продаде и да купи, да осъществи максимата си “да си поврем гагите”. Той няма намерение да се учи от европейците – счита себе си за по-хитър, а тях – за “будали”. Фактът, че от всичките си приключения в Европа излиза невредим, е сам по себе си показате-лен, показва находчивост. Въпреки това обаче бай Ганьо се опитва да придобие нещичко от ев-ропейските маниери и начин на поведение, защото е разбрал, че да си груб, недодялан, неизис-кан е пречка, а не предимство в цивилизована Европа. Той ще промени и облеклото си, ще се опита да промени и езика. Героят ще демонстрира наученото от по-културните – ще се извиня-ва, ще се старае да бъде учтив – “Пардон, уригнах се, малко просташко пада, но човещинка” (“Бай Ганьо на гости у Иречек”). Проблемът обаче е в това, че всичко това няма да го напра-ви по-цивилизован, грубата му духовна същност няма да става по-деликатна, а, напротив – ще става все по-нагъл и безскрупулен.