Бай Ганьо – другото лице на националния идеал

  • „Бай Ганьо – другото лице на националния идеал”

     

     

    В първите две десетилетия слад Освобождението българската литература активно продължава да изгражда националния космос с неговите основни опорни точки образа на националното пространство, история, култура, език и пр. Най-важен е процесът на изграждане на националния идеал. В това отношение българското общество се натъква на сериозен проблем – има твърде много сили, които разбират националниая идеал по своему, загърбват светлия пример на Възраждането и се впускат в гонитбата на политическото преуспяване. Така само няколко години след Освобождението възниква един от най-сериозните проблемина българската литература по онова време - проблемът за загубения идеал. Тази тема е характерна за всички писатели от осемдесетте  и деветдесетте години на 19-и век – Иван Вазов, Захари Стоянов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Стоян Михайловски. Изключително интересен принос към разискването на този централен проблем за българското общество прави Алеко Константинов със своята книга „Бай Ганьо”.

    Доста са спорните моменти около „Бай Ганьо”. Един от тях е относно жанра на творбата. Авторът я е определил като „невероятни разкази”, което може да се тълкува разнопосочно. От една страна, това трябва да е просто сборник с разкази, обединени около фигурата на гавния герой. По този начин не може достатъчно прецизно да се изчерпи въпросът за вътрешното единство на света, който създава творбата. Ето защо някои изследователи – например Светлозар Игов – определят „Бай Ганьо” като роман, защото само романът създава един вътрешно единен художествен свят. От друга страна, определението „невероятни” намеква за връзката между разказаното в книгата и жанрове като анекдота и вица. Има изказано мнение (на Стоян Елефтеров), че „Бай Ганьо” е крайна фаза на жанрово синкретичната възрожденска повест. За творбата обаче е по-уместно да се използват определения като „книга” и „текст”.

    Като код за подразбиране на текста функционира заглавието на творбата – „Бай Ганьо невероятни разкази за един съвременен българин”. Доколко тези разкази са невероятни, читателят може да решава на база собствен социален опит. Смисловоопределяща е лексемата „съвременен”. От една страна, тази характеристика каточе ли насочва само към времето на деветдесетте години на 19-и век. По този начин и редица критици тълкуват творбата като отражение на процесите, протичащи в българското общество по онова време. От друга страна обаче, ситуациите са толкова типични, че дават възможност определението „съвременен” да се тълкува достатъчно широко, така че да обхване всички онези времена и епохи, в които подобен герой може да съществува и да се подвизава. „Един” българин може да се тълкува като всеки един или като един възможен. Заглавието подсказва една опозиция – между съвременния и миналия човек в българския свят.

    „Бай Ганьо” е типична „продължаваща” тварба с композиция „нон финито”. Творбата е родена като поредица от фейлетони, които постепенно оформят едно по-хомогенно повествователно цяло. Книгата има  форма на разказ в разказа и текстът тенденциозно подсказва, че товрбата няма прецизен предварителен замисъл. В извънхудожественото пространство стои кръгът „Весела България” и неговите разкази основополагат отношението към Бай Ганьо.В този смисъл се уподобява разговормежду приятели, като разказът остава отворен и може към него да се добавя. Ефектът се постига с колебанието между фрагментарност и цялостност, между оформеност и безформеност. Представата за фрагментарност идва от основния структуроопределящ принцип – разказ в разказа. Разказването се осъществява на няколко равнища. Първото равнище е фикционално.Разказвачите са със звучни (запомнящи се имена) – Стати, Стойчо, Кольо, Илчо, Дравичката, Цвятко, Марк Аврелий. Зад повечето имена се крият действителни лица от бохемския кръг Весела България”. Разказвачът е разграничен от автора. Той разказва за Бай Ганьо, но е и провокиран, и „цензуриран” от своя анонимен приятел. Второто равнище на разказване е „вторият разказвач”, който крие себе си зад първо лице множествено число. Този анонимен разказвач е приеман в извънхудожествения аспект като двойник на Алеко, а в художествената творба той носи смисъла на индивидуално присъствие, колективен образ. Третият вид разказване е прекият авторов коментар.

    Смисловата функция на образа на разказвача е явяването на морален контрапункт на Бай Ганьо – носител на етичното и естетичното, една приобщена към националното ни мислене европейска култура, това е другото присъствие на българин в текста. Бай Ганьо предизвиква у него насмешка, възмущение, често срам и гняв. Отрицанието е изградено чрез отказа на разказвача да продължи разказа си по дадена случка. От друга страна, разказвачът и Бай Ганьо са близки. Като основание за близостта е националната принадлежност – като висш императив. Разказвачът постоянно се стреми да защити опорочената идея за националност, да избегне или смекчи впечатлението си от грубостта и недодялаността. Ако не успее да го стори, изпитва вина, поема върху себе си срама, който Бай Ганьо трябва, а не може да изпита. Присъствието на разказвача може да се тълкува и като израз на тревога на осъзнатия българин от изостаналостта, от недостатъчността, несъвършенствата на българския свят.

    Когато през 1895 г. излиза от печат книгата, тя съдъра две части. Първата включва девет очерка, обединени под общото название „Бай Ганьо тръгна по Европа”, а втората – трите очерка „Бай Ганьо се върна от Европа”, „Бай Ганьо прави избори” и „Бай Ганьо журналист”. Редакторите на по-късните издания включват в книгата и всички фейлетони с главен герой Бай Ганьо и оттогава тя се издава по традиция в този вид.

    Заглавието на първата част на книгата „Бай Ганьо тръгва по Европа” е емблематично за пътуването на героя. Тръгването „по” Европа е признак на движение по повърхността. Неслучайно в края на книгата Алеко Константинов ще пожелае неговият герой да се вгледа и в същината, да вижда и лицето на европейскияживот. Тръгването е предхождано от акта на преобличането – символен акт, чрез който героят трябва да заяви своята приобщеност към Европа, отказа от едно определено миналао и надеждата за ново бъдеще. Героят си намята „мантия” – думата говори за завоевателния порив на Бай Ганьо. Той ще тръгне да покорява България с опита и парите, натрупани в Европа. Бай Ганьо е освободен от ямурлука, т.е. от ограничаващото го робство, от националното,за да наметне белгийската мантия – т. е. да се възползва от правата, които му дава Конституцията (детайлът алюзира създаването на Търновската конституция по модела на белгийската).

    Още с встъплението Алеко запознава читателя с героя, като в течение на повествованието се разкрива типажът на един българин от епохата на Следосвобождението. Бай Ганьо е българин и с името си, и с облеклото си, и с поведението си. Спирайки се на името на героя, читателят неминуемо открива българските знаци. Героят се титулува „бай”, той идва от доскоро турска България, където е разговорния вариант на „бей”. Това е своеобразен код за фамилиарното, свойско отношение към хората, но и недвусмислено самокатегоризира героя – той смята себе си за по-висшестоящ. Личното му име носи символиката на профанното, а фамилията „Балкански” създава алюзия за „балканския лев” – силата, могъществото и непобедимостта на българина. В това е и деликатната ирония на Алеко, намек за псевдопатриотизма на Бай Ганьо. Той е млад човек, почти връстник на автора:”Млад човек: да има, да има най-много тридесет години.”.