Атанас Далчев - Къщата

  • А.Далчев-„Къщата” 

    Духовната самоизолация на Аз-а 

    В това стихотворение Далчев описва къщата като едно 
    мрачно и зловещо пространство.Място без лъч светлина,затворено,където няма надежда.Място наподобяващо на на гробница,където се е настанила смъртта.Празно,пусто и самотно,няма ден нито нощ.Дори дъжда не се задържа там.Сивите стени,по които като на болен избива влагата са още едно доказателство,че смъртта е единственото нещо в това пусто и затворено място.И с всеки изминал момент картината става все по-зловеща.Вятъра отваря и затваря вратата,лая на нощните кучета всява допълнителен ужас.Ужаса на смъртта. 
    Описание на едно изолирано от света място,забравено,обитавано от нищото.Черната сянка на погребания засилва призрачното в това стихотворение. 
    Тази къща е сякаш на дявола,а той я дава под наем на някого,но неизвестно на кого,защото в къщата нама никакво присъствие,освен присъствието на мрака.Вратата винаги е затворена и дори през деня там цари мрак. 
    Дори дъждът не остава,а бяга.Сравнението с болен показва неизбежността от смъртта,че всичко води към нея.Сивите стени,по които избива влага показват колко студено и зловещо е това обитавано от празнината място. 
    Звука от ненадейния писък на вятъра,воя на кучетата всява страх в цялата картина на смъртта.Отварянето и затварянето на вратата-сякаш обитателят се опитва да се върне,а се явява като черна сянка на каменните стълби. 
    Така картината на целия този ужас е завършена с появата на мъртвия
    Човешкото съществуване и самотото на личността в стихотворението “ПОВЕСТ” на Атанас Далчев 
    Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (“прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. ”И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: “Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: “Дали действително присъстваме в този свят?” Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потребител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас. 
    В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – жовотът е дом, “където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; “и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”. 
    Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгатящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякаде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено идинствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: “без ни една любов, без ни едносъбитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: “зла приумица е мойто съществуване”. 
    Ярко метафоричният стих (“всички пътища на спомена са минати”, “моите еднички гости са годините”, “догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер. “Повест” е признание за човешкото крушение.                   Затова внушението е може би най-тягосното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество. 
    Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: “Повест” е строго личната участ на лирическият субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.