Атанас Далчев - анализ на произведения

  •  

    Атанас Далчев

    Атанас Далчев е основоположник на диаболизма( идва от лат. “Diablos”- дявол) в Българската литература.За първи път въвежда образите на призраци и духове.Заедно със Светослав Минокв и Георги Райчев за основоположници на това течение.Но Светослав Минокв и Георги Райчев творят в областта на балетристиката ,създават повече разкази, докато Атанас Далчев е поет, който създава и публицистични статии.Има отново както при Гео Милев „фрагменти”, там където той представя своя философски поглед към деиствителността.Атанас Далчев въвежда предметната поезия в българската литература.При него човекът като субект изчезва и предметите изземват неговата функция.Ако човекът съществува в някоя от творбите на Далчев,то той е примирен със своята страдалческа съдба,от която не вижда изход,като изход може да е смъртта или духовно обезличен.Обикновено ако човек се появи като субект той не е цялостен образ,а по скоро чрез части от тялото или някакви гримаси,които разкриват неговото страдание и болката,неговото обезличаване и смърт.в стихотворението „Повест” Далчев казва: „И аз съм сам стопанинът на къщата,/в която не живее никой”, което значи, че даже се достига до там,че където се появява лирическия „аз” той отрича своето съществуване,защото то е безлично и безсмислено.Единственото стихотворение,в което има някаква алюзия с мечтаното пространство,със стремежът на човека да промени света и своя живот е „Прозорец”,но и там отново се оказва,че тази мечта е мигновена,мимолетна.По-скоро е един моментен проблясък на надежда,че може светът и животът на човека да се променятовечето творби звучат песимистично.Нито едно от стихотворенията му,освен „Старите моми” не извежда на преден план със заглавието си лирически герой,субект,по-скоро са предмети или част от урбанистичния пейзаж(„Болницата”),както частично при Смирненски(фабриката-носи идеята за смърт). „Болница”, „Хижи”, „Коли”, „Прозорец” и др.- отделни топоси,които оживяват за сметка на изчезването на човека.

    „Болница”-стихотворението е писано в годината на Септемврийското въстание.Атанас Далчев за разлика от Гео Милев изцяло се откъсва от историческата реалност.Заглавието като първа силна позиция-топосът на болницата.Отново урбанистичен пейзаж.Бялата сграда на градската болница носи идеята за болест,страдание,смърт.Показателното местоимение „тази” показва,че за лир.говорител,който представя картината този топос е прекалено познат.Не някаква сграда,болница, а „тази”,в която явно много пъти вижда тези хора,които в своето страдание гледат към смъртта си.Показателните мест.носят идеята за познатост, за нещо,което е вече усвоено.Явява се образът на белия цвят,който разгръща „лайт” мотива.Тъмножълтият цвят по лицата на хората ,който е единствения контрастен на черно-бялата гама. Според архетипните представи белият цвят носи смисъла за сакралност,за светлината,за божественото,за живота,за чистота и невинност и всичко с положителна стойност.Тук бялото е част от сградата,от предметното начало,носи идеята за смъртта- „ бяла варосана сграда” , „бели легла” , „бели покривки”. Всичко бяло е знак за безличие,за сливане,за изчезване,за разтапяне. Това „топене” още при Смирненски е знак за изчезване,за обезличаване,за смърт. Черното и бялото получават знак за равенство. Бялото е част от самата болница- „ бяла варосана сграда”. Епитетът „градската болница” отпраща към темата за града като пространство на злото и смъртта (Смирненски). Според архетипа едно затворено пространство носи идеята за защита, закрила от външния свят. От глобалното-болницата, погледът на лир.говорител се концентрира в точно определена стая. Както светът се дели на център и периферия,като центърът е сакралното пространство,така и дома също се дели на център и периферия.Центърът на дома е домашното огнище,то във висша степен е сакрално място.Самите присъстващи  в стаята отново не са в центъра, а са „прилепени”.Стихосбирката носи името „ Прозорец” не само защото това е и името на ключовото стихотворение,но и защото прозорезът се среща в почти всяко произведение.Прозорецът като границата м/у двата свята .Тук стената и прозорците също се явяват като своеобразни граници,но светът „вън” и светът „бътре” се сливат. „И лица...мъгла”-появяват се някакви лир.субекти,които лежат на леглата,но те не са изградени в своята цялост,не са хора,индивидуалности,личности,а някакви лица,някакви ръце.Съдбата на лирическите субекти е обща,те отдавн са загубили себе си ,примирили са се със своята съдба и гледат към смъртта.Мотивът за бледността отпраща към представата за мъченичеството. Въвежда се още един мотив-за меланхолията. Хората меланхолици за тотално отчуждени от реалността,защото не вярват,че тя може да се промени,те поглеждат към смъртта като изход от своя тежък и страдалчески живот.Меланхолните лица на хората тук изразяват техния стремеж към смъртта.Духовната смърт отдавна е настъпила,те чакат физическата.Има разгърнати сравнения „тъмножълтия...мъгла”, като жълтия цвят е синоним на болест,наближаваща смърт. „Тези черни...сняг”-като че ли тези ръце не са част от тялото на човека,просто са поставени там,опредметява се човекът. Това сравнение с оголени клони(прекършените клони са символ на смърт) носи идеята за смъртта,свързва се с архетипа за световното дърво,което обаче не носи идеята за хармонията,за живота, а по-скоро идеята за смъртта. „Тези сухи...свят”-черни ръце,сухи ръце,отново се отрича идеята за живота. „Разкривени болни усмивки”-другият портретен детайл. Усмивката е като маска,болката донякъде е хиперболизирана,защото човекът се усмихва през болката,звучи оксиморонно. „И очи вече...свят”-към светът тук и сега се опитват да отправят усмивка,но очите им са обърнати към другия свят,те гледат вече към смъртта,тя за тях е спасението.Появява се образът на прозореца,като очакванията са,че навън може би човекът ще потърси спасение. Въвежда се мотивът за тишината,която тук не значи спокойствие,отново значи смърт.Здрачът е залезът на чов.живот.Очакванията за това,че външният свят ще бъде различеностават напразни. „Петната от мухи” говорят за властващия хаос навън.Дъждът и вятърът са стихии на хаоса в творчеството на Далчев,носят усещането за агресия. „Със петна...дъждът”-белязани са със знака на грознотои злото.Прозорецът е атаката на злото. „И звънът...смърт”-смъртта е персонифицирана като образ,като приказния модел на смъртта. Появява се образът на часовника,който е символ на неумолимото време,който отброява времето до смъртта,както будилникът в „Жълтата гостенка”. Няма глас в това пространство часовникът нарушава спокойствието до толкова,доколкото отброява неумолимото време до смъртта.

    „Хижи”-сравнява се със стихотворенията на Смирненски. Хижата е дома на соц.слабите,хижата като топос,образ,въведена е за първи път в „ Зимни вечери” след това в „ Йохан”. Хижата се намира в периферията на соц.пространство,там където са ситуирани всички слаби и онеправдани хора. За разлика от субектите при Смирненски тук, при Далчевлипват хората, те са заменени от сянката-знак за безличното човешко съществуване. „Прихлупените...града”-хижите са в периферията на соц.пространството,символ са на отчуждение. Тук човекът го няма и като че ли хижата изразява  неговото душевно състояние. Прихлупеността отново носи идеята за примиреност, „вехти”-говорят за старост.Появява се образът на града,който още от творчеството на Смирненски се характеризира като топос на злото,на заплахата, на агресията. Хижата като дом не отговаря на архетипните представи,защото няма щастие,уют,топлина,разбирателство,любов.Домът в най-висша степен е сакрално пространствои е пространство на своето,носи защита от чуждия свят,но тук защитата я няма ,защото този сакрален топос е осквернен-„стени с опадала мазилка”, „врата раззината и черна”, „прозорец изпочупен”, „дъжд и зли вихрушки стени и покриви разкъртват”,което значи,че границата м/у своето и чуждото е разрушена. Злото,което властва навън съвсем спокойно влиза в пространството на дома и го осквернява. Вън и вътре получават знак за равенство. „О,тези вехти ....глада!”-този вопъл излиза от душата на лир.говорител,който съчувства и състрадава на бедните.Първата причина за чов.страдание е човешката нищета,бедност,мизерия,глад. Появява се образът на слънцето,който тук ,както и в други творби не е символ на жиивота,на доброто,а по-скоро носи идеята за смъртта,свързан е с огненото начало,което отпраща към идеята за адовото пространство- „там слънцето е огнен костер...печал”(подобно на „Хаджи Димитър” и „Градушка”).Трудът от една страна носи щастие на човека,удовлетворение,но от друга носи идеята за смъртта,защото е безсмислен и убийствен(„ По жътва”, „Градушка”, „На нивата(на Яворов), „Май”, „Напаст божия”).Вечността на чов.страдание е внушена не само чрез силата на убийствения труд,който е вечен и безрезултатен,но и чрвз нарушението на житейския кръговрат.Нощта,която е време за почивка е „нощ без сън”, защото човекът постоянно се трвожи за своето бъдеще.Денят става цяла година. „Там не живеят...глада”- хората са дух.обезличени,животът е безсмислен,той води до примирението им със страдалческата съдба,затова и човекът е представен като маска,като сянка. Поради вечната борба за оцеляване,вечните горести и грижи хората просто се обезличават. „Вятърът развява сенки”-вятърът отново като стихия на хаоса. „За щастлив се смята...мъртвец”-защото смъртта ще бъде единственото спасение от вечното срадание. „Там небосклонът... тимиам”-небето и земята получават знак за равенство,навсякъде и горе и долу е пространството на хаоса и смъртта и злото. Светът е едно адово пространство,от което няма изход.Земята е осквернена,десакрализирана,няма надежда за промяна на живота и смъртта. Получава се глобализация,не е само град и периферия на соц.пространство,а по-скоро цялата земя отговаря на характеристиките на злото и хаоса.