Антична литература

  • Антична литература.

     

    1.Понятието антична литература.

     

    Античната литература действа в съвкупност с философията, политиката. Тя съществува в неразривна връзка с останалите изкуства и дори със самата жива дейност. Тази литература е нещо не само сериозно, но и общополезно, тъй като има практическа насоченост. Античната литература се преживява от колектива, слуша се в колектив. Литературата се възприема по време на някакъв празник и всички от колектива са слушали. 8 в пр.н.е. има писменост. В 5в пр.н.е е вече сравнително разпространена. Античната творба е създадена чрез нея да се общува в рамките на колектива. Античната литература е устна по форма в по-голямата част от развитието си, следователно е предназначена за слушане, а не за четене. Античната литература има състезателен характер. По време на спортни състезания се представят литературни творби. На тази литература е присъща внушителност, висока идейност. Основен източник на теми и мотиви е митологията. Основни митологични цикли са:

    Цикъл за аргонавтите.

    Тивански митологичен цикъл

    Цикъл за атридите

    Митове за живота на Херакъл, Персей, Тезей и др.

     

    Античната литература включва два големи етапа:

     

    1 Старогръцка литература

    2 Римска литература (подражава на старогръцката литература)

     

    Периодизация:

    5 век от новата ера античността приключва. Започва средновековието (5-15век), след това идва ренесансът – 15,16 и 17 век, следва класицизъм – 17в, просвещение 18в, романтизъм – края на 18, началото на 19в.

    Средновековието се отнася твърде ревниво към античните времена. Голяма част от античните произведения са запазени и се изучават. Изучават се на латински език. Интерес към Вергилий, Овидий и др. Към края на средновековието вече фигурират и старогръцките автори. През ренесанса авторите виждат като свои предшественици античните автори. Класицизмът се обръща към периода на старогръцката класика. Заявява определено отношение към поетиката. Много важна книга е поетиката на Аристотел. Просвещението не проявява особен интерес към античната литература. Винкелман “История на старогръцката култура.” Лесинг – занимава се най-вече с античната скулптура и живопис. Шилер – Има теоретични текстове върху старогръцката литература “За наивната и сантименталната поезия” – в него противопоставя античното изкуство на съвременното. Гьоте. Романтиците се насочват към старогръцката митология. Романтичната литература включва в себе си митологични образи. Втората половина на 19 век – Шлиман открива Троя. 20век подхожда доста творчески към античността. Започва една тенденция към демитовизация.

     

     

    2.Гръцка митология.

     

    Митология – набор от разкази, образи и мотиви. Старогръцката митология е сумата от трдиционните елински сказания за богове и герои. Функцията на митологията е да подреди и обясни света. Тя обяснява създаването на света, появата на боговете. По този начин обяснява земния ландшафт и т.н. Има възпитателни функции. Да приобщи индивида към колектива.

     

    Мит – Идва от старогр. “Митос”, което означава “слово”, но свързано слово. “Мит” означава още басня, приказка, различни повествования, разказ. Изворите за митовете – лит. извори От произведенията на античните автори.

     

    - Античната митограма Съчинения, които разквазват митове. Такъв сборник е този на Аполодор “Митологическа библиотека”.

    - “Метаморфози” – Овидий – включва над 200 мита за превращения.

    - “Аргонавтика” – Аполоний Родоски.

     

    Типове митове.

    1 Първичен мит – Така, както е съществувал. До него не можем да достигнем.

    2 Вторични митове – първични митове, пречупени през съответната епоха и светоглед на автора.

    Митологическо мислене – първобитният човек възприема себе си като част от цялото, като равен на всички останали природни обекти. Налице е едно сливане между човек и среда. Основна задача на митологията е да обяснява света. Смисълът на дадено явление се обяснява според неговия произход. Вместо да се обясни огънят се разказва мит за него.

    Основни проблеми за първобитния човек – раждане, живот, смърт.

    Митологичното мислене стъпва винаги върху опозиции – това е най-елементарното мислене. Например живот-смърт, ден-нощ. Първобитните хора възприемат времето не под формата на линия, а под формата на цикъл. Основна опозиция е минало-настояще. Настоящето време е профанно (обикновено, човешко време), а миналото време е сакрално време (времето на богове и герои, времето на първопредците). Това е времето на т. нар. демиурзи (творец, герой, който създава блага за човечеството). Първобитният човек се стреми постоянно да припомня миналото. Това става посредством мита и ритуала. Митът е разказа, а ритуалът е действието. Празникът има особено място в живота им.

     

    Митологично пространство:

    Пространството, както и времето е сакрално и профанно. То е изградено на принципа на опозицията сакрално-профанно, свое-чуждо, небе-земя, земя-подземен свят и т.н. Своето пространство е космосът, а природата е хаосът. Традиционна задача на митологичния герой е да подреди хаоса – да го промени в космос.

     

    Елизиумът, е подобен на християнския рай. Тук идват героите, загинали във войни, като преди това са се прославили. Това е единственото хубаво място на запад.

     

    Герой – Роден от съчетаването на смъртен и божество или имат божетсвени предци. Героите са смъртни и задължително се покровителстват от боговете.

     

    Културен герой – роден от съчетанието на смъртен и божество. Извършва геройства за племенната общност. Учи племето на занаяти, изкуства. В дейността на културния герой се съчетават два мотива: добиването или открадването на някакво благо.

     

    Има два типа герои. Надарени с физическа сила – Херкулес (лат.) Херакъл (гр.). Другите залагат предимно на своите умствени способности.

     

    Основна функция на културния герой е да бъде посредник между боговете и хората. Например Прометей. Културният герой обичайно има своя пародиен дубльор – антигероя. Това е трикстер (измамник, мошеник). Например Прометей – Епиметей. Понякога съзидателната и деструктивната функция се съчетават в вдин герой.

     

    Демиург – Творец, създаващ за хората. Той твори културни блага за общността, като сам ги изработва. Демиургът може да бъде бог, който създава света – като го изработи в своята работилница и чрез назоваване, тоест чрез магията на словото. Например бог Хефес.

     

    Инициация – ритуал на посвещаване. След навършване на определена възраст юнушата трябва да премине през определени препятствия. След тяхното преодоляване той се превръща в мъж – изкачва се в йерархията.

     

    Инцест – кръвосмешение – допускане на брак между хора с близка родствена връзка. Според повечето митологии има два типа инцест. Единият е разрешеният и той е разрешен само за боговете. Другият инцест е инцестът табу, това е забраненият инцест. Той представлява отклонение от нормата. Най-често мотивът за инцеста се свързва с мотива за незнанието – най-често героите не искат да встъпват в определени отношения с близък роднина, но съдбата така е отредила. Инцестът има чисто практически фунцкии за племето. Забраната на кръвосмешението говори за преминаване от дивачество към цивилизация. Инцестът по принцип повишава значимостта на героя. Той прави нещо, което е полезно само за боговете, научава божествени тайни. Затова и в литературата инцестът е добиване на божествено познание.